Тодор Арнаудов - Ада

— Ами ако счупиш метлата и не разбереш как работи?

— Нищо. Така или иначе не можем да летим с нея.

— Можем да я използваме за нещо друго!

— Метлата не загубва способността си да мете когато дръжката й е счупена, защото действието „метене“ се извършва чрез свойствата на опашката с пера, която нямах намерени да скършвам, засега.

— Как го каза?! И какво очакваш да има в дървена дръжка на метла?

— Електроника. Антигравитационен завихрящ реактивен генератор. Може би тласъчен ускорител на комплексноспрегнати времепространствени зердонни субквантови частици с вълново-честотна зависимост. И, разбира се, батерии.

— Стига бе!? „Субквантови зердонни дъра-бъра частици“ в някаква си метла!? Да не си изкукуригал?

— Всяка машина следва правилата, наложени от законите на вселената, в която изпълнява функциите си.

— Дрън-дрън. Не си ли чувал за вълшебство?

— Чувал съм.

— Виждал ли си?

— Да. По филмите.

— И не ти ли мина през ума, че метлите могат да се движат не само чрез антигравитация или „вълнови кваркови субйони“, а с най-обикновена магия?

— Не.

— Затова не ще да лети твоята! Трябва първо да повярваш! А ако ми подметнеш защо не лети моята ще ти кажа, че… Тя не ще, защото… защото е инат!

— Машина със сложността на летяща метла, която се управлява с мисъл — както се случва според представите за вълшебство — би изисквала изключително сложно устроен свят, в който съществуват особени частици вещество и полета, които могат прецизно да управляват, целенасочено и съгласувано, други области от света, отдалечени на многократно надвишаващи размерите на частицата разстояния. Би било необходимо да съществуват високоскоростни — скрити и невлияещи пряко на околните събития — шини за предаване на данни на големи разстояния между твърде сложни частици и полета.

— Та какво казваше? — облещи се Тичко.

— Трябва да съществуват допълнителни — неявни и недосегаеми от повечето части на вселената, и достъпни само за определени специални части — пътища за взаимодействие между частите на вселената, и отделните особености да имат проявления по много начини и на различни времепространствени координати. Това е като да пъхнеш ръката си в процеп в стената, а тя да се покаже от тавана — тогава или нещо трябва мигновено да пренесе описанието на ръката ти от стената към тавана, или ръката ти трябва непрекъснато да има изображение и на тавана; или да поставиш камъче на място, определено с точност до един диаметър на камъчето, и тъкмо това действие да накара огромна сграда, намираща се на хиляди километри и напълно стабилна дотогава, да рухне, без да има „научно обяснение“, т.е. причината да бъде следствие на неизвстни, досега, закони. За да са възможни такива неща, е необходимо изключително сложна разумна система за наблюдение и управление, която да следи цялата вселена за специални действия — като поставянето на камъчето — и да задейства определени непредвидими — въз основа на наличната вътрешна информация — събития в случай че забележи изпълнението на такива особени действия.

— Искаш да кажеш, че за да съществуват вълшебства, е необходимо вселената да бъде мислещо същество? Че тя си е? Не си ли чувал за Господ? Той може всичко. Той трябва да ме е пратил тук…

Тичко сведе смирено глава.

— Може всичко, но не прави всичко, защото ако се случваше всичко, значи се случва нищо, защото не е определено кое от всичкото се случва. Случването е определяне на някое от всичките неща, които могат да се случат, но не се случват, защото вече се е случило точно определено от тях. Предполагам, че и ти си мислиш, че можеш да правиш всичко, което си поискаш, въпреки че това е обикновена заблуда.

— Аз си мисля, че с тия словозаврънкулковщини не успя да ме разубедиш, че метлите не са вълшебни; и недей да я чупиш, ако обичаш!

— Това е абсурдно. — възрази Емил. — Нима ние не сме част от събитията, които се случват на тоя свят? Ако монетата е подвластна на израждането във вероятностите, — водещо до повторение на първото събитие — то би трябвало и ние да сме. В такъв случай обаче, вероятно бихме престанали да съществуваме или съществуването ни би било много странно. Би било изродено като поведението на упоритата монета, която се е… влюбила в езито и не иска да се раздели с него.

„Влюбила…“ — помисли си Ана.

— Защо да не е вярно, че ние не сме част от събитията, случващи се тук? Възможно е ние да сме нещо друго; нещо външно и чуждо; да сме независими от аномалията.