Тодор Арнаудов - Ада

Тошо пристъпяше към Пешо — който вече преглъщаше предпоследното парче на шоколадчето си.

— Пише, че първите 999 бройки са с отключени врати за пържене и всеки, купил си от тях, ще получи по 440 мегахерца напълно безплатно заедно с тиган или казан (по избор) и петлитрова (двайсет, ако избереш казан) бутилка Казанско, три пъти рафинирано първокласно олио!

„Тошо бе, намери кога да говориш за Петия Петак, да му се не види.“ — продължи да си мисли Пешо, — „И нямаш мяра, мама му стара.“ — предчувствайки, че картечницата на колегата Гошо ще започне да стреля с други патрони.

Гошо бутна посивялата, някога бяла, клавиатура; обърна се толкова рязко, че за малко не се сецна, и изригна.

— Нямаш ли си друга работа, а си дошъл да ми вдигаш кръвното?! За петорни петаци ми говориш, като че ли не знаеш, че в тая дупка едва връзваме прости двойки, тройки и четворки!? Не те ли е срам? Не е достатъчно, че се мъчим с тия бараки, а той, нахалникът, дошъл да дразни с най-новите свръхбързи превъзходноусъвършенствани машини?! — изстреля Гошо и остави пауза, за да могат учениците да схванат урока.

Пешо издърпа последното парченце „Кума Лиса“, което лукаво се скатаваше в ъгълчето на съвършено гладкия станиол и го поднесе към покафевялата си лакома, подхилкваща се, устичка; а урокът на Гошо продължи със следващата точка.

— Изчислихте ли „пи“ до шест милиарда сто петдесет и седмия знак, както наредиха душевадците? А!? А-а-а-а-а-а! Вие по-младите глаголари все се мислите за специални; вие все сте най-знаещите и най-можещите. Нали бе?!

Тошо вече бе свикнал да се сепва от гневните словесни обстрели в стил бай Гошо, така че прие леко поредното.

— Да. — отвърна с хладнокръвна ирония той.

— И отговаря! — гръмна Гошо и задири подкрепа в лицето на примляскващия, с наслада, Пешо, който бе връстник на Тошо, но малко по-улегнал в духовно-нравствено-морално-етично-възпитателно-личностно отношение. Доволната физиономия и пълната му уста пееха в хор, че той няма намерение да мине на страната на ядосания старши програмист.

— Ти пък що мълчиш като пукал бе?! Да не би да го защитаваш!? И ти ли бе? Аман от вас; млади глаголари, с млади глаголари недни!

„От една клетка, в друга…“ — помисли си Емил и усети как хладната тръпка на отчаянието заледява душата и смръщва веждите и устните му. —

— Ще опитам да я отворя… — рече, сломен, той.

„От една клетка на паметта, в друга…“ — помисли си Ана. Тя се боеше, че ще бъде невъзможно да отворят вратата, имайки предвид поведението на обкръжаващата ги действителност до момента.

— Ще ти помогна. — рече тя.

— Няма смисъл да ми помагаш. „Мога и сам да разбера, че е безнадеждно залостена.“

Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка, помагайки си с неголямата тежест на тялото, отпуснато назад за допълнителна теглителна сила. Борбата се оказа безсмислена — вратата не мърдаше дори на половин косъм. Хватката обаче, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. — с безпомощна интонация проплака Емил.

Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по-силно.

— Нали… Нали… Нали сме двамата? — потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.

Младежът се насили да се усмихне.

— Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина…

Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.

— Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?

— Май че не. — постоплен, от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.

— Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.