Тодор Арнаудов - Ада

— Но този вход вече не е изход…

— Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.

— Красива неизпълнима надежда…

— Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.

— Защото в безизходицата нямаш друг избор…

— Виж мен — аз съм уверена, че ще намерим изход от тук! А ти не си — значи има избор.

— Радвам се, че ти си уверена, защото си едничката ми надежда… Не вярата, че ще намерим изход…

— Още дори не сме тръгнали да го търсим. Стегни се! Провесил си нос и още малко ще заплачеш, без да си направил усилие да се увериш, че има за какво да го правиш. Не се ли… Не бива да изглеждаш така пред мен.

— Не бива… — призна си провесилият нос. — Защото момчетата не плачат, нали?

Не плачат тези, които не ги боли толкова, че слъзните им жлези да се задействат и да започнат да изливат скръбта през сълзите… Онази горила с плакатите сигурно никога не би се опечалила толкова, ако ще да се намираше не в началото, а по средата на безкраен коридор…

— Онази горила беше дивак, а гърдите му бяха по-големи отколкото на някои жени. Сбъркал е върху какви полови белези да наблегне, защото се мисли за мъжкар, а не за мъж.

— Аз не съм „мъж“, а такъв, какъвто съм. Когато съм тъжен малко повече, отколкото сега, плача, защото ми се плаче. Не знам защо… Сълзите текат по собствена воля — не защото искам или не искам… Знам, те са отрицателен показател пред другите; може би пред теб. За скапано съжаление нямам проклетата им схема на действие, нито имам представа на какви точно принципи работят; а дори и да имах, едва ли бих могъл да ги променя така, че да намаля чувствителността им… — издекламира момчето.

— Сълзите не са отрицателен показател. Не исках да те засегна, а да те убедя да не си тъжен сега. Имаш мен до теб?! — настоя Ана и прегърна Емил, който постигна една от основните цели на поведението си, макар да не го съзнаваше.

— Страх ме е, че те срещнах тук и че се намираме в положение, в което от едната страна сме в задънен коридор без изход, а от другата — пред безкрайността…

— Колко пъти да ти казвам да ми се довериш?! Сигурна съм, че коридорът не е безкраен и ще намерим изход.

— Добре де, ще намерим изход. — съгласи се Емил и отново призна пред себе си, че Ана умее да го успокоява, каквото и да му говори. — Първото, което ми хрумна, като отвори вратата на асансьора, беше че се намираме в болница. — той взе да връща нормалния си облик.

— Имаш право, че прилича на някои болници, но черно-белите, блестящо излъскани, стени ми се струват пресилено кичозни за такава… — намигна Ана.

— Да… — подсмихна се, под мустак, отчаяният младеж. — Играеш ли шах? — второто, което му мина през ум, при вида на карирания под.

— Интересна игра, но малко омръзва.

— С кои фигури ще играеш? — попита Емил.

— Все едно.

— Тогава най-добре да хвърляме жребий.

— Добра идея.

Емил заровичка във вътрешния джоб на якето си и имаше късмета да открие в него цяло богатство от сребристи 20 стотинки. Заподхвърля ги, за да въведе монетата в работен режим.

Първият от пробните опити излезе ези. И вторият, и третият, и четвъртият;… и десетият път.

— Пада се все ези! Жребият няма да е честен така.

— Не се пада все ези, а само десет пъти. Дай на мен.

Ръката на Ана метна стотинката: ези. И пак: ези. Още веднъж: ези. С другата ръка: ези. Отново: ези. Така, че да се търкулне по пода: ези. Пак да падне на пода: ези.

— Попаднали сме във вероятностно-изродена област от времепространството. — заключи тя.

— Седемнайсет езита поред… Досега съм хвърлял шест, най-много седем, но седемнайсет не съм виждал никога през живота си… Осемнайстото може да се случи тура.

Осемнайстият път бе опит на Емил така, че монетата да се успокои на пода: ези.

— Имам лошо предчувствие. — рече той.

— И аз.

— Какво е твоето?

— Ти първи каза.

— Но ти си момиче; отстъпвам ти правото.

— Затова трябва да ме послушаш.

— Боя се, че сме близо до безкрайността. Може би коридорът е така устроен, че за да се получи статистически най-вероятното разпределение между събитията, е необходимо да се случат наистина безкраен брой събития. Преди броят да достигне безкрайност, е възможно да се случва само едното от събитията, а след като броят на едното от двете събития достигне безкрайност, започва да се сбъдва само второто.