Тодор Арнаудов - Ада

Тъмнокожият, облечен в оскъдна, екологично чиста, природосъобразна хавайска поличка се сви сред папратите и горчиво заплака.

„Нгонго предупреди господар. Господар слуша Нгонго не. Нгонго казва! Подъне! Подъне! Подъ-ъ-ъ-н-е-е-е-е! Господар Нгонго слуша не! Нгонго виновен не!“

„Ако и Нгонго бе минал езиковите курсове на Адски езиковеди АД, нещастието нямаше да се случи. За да ви разбират и да не ви пращат по дяволите, обадете се веднага на Адски езиковеди АД; за всички раси!“

Асансьорната врата се смаляваше зад гърбовете на момчето и момичето, но рамката отпред не променяше размерите си въобще, въпреки многото крачки по черно-белите квадрати.

„Със сигурност знаем само, че промяната във видимите размери е по-малка от способността на зрението ни да я различи.“ — помисли Ана, за да си вдъхне смелост.

Мрачното предчувствие на Емил за безкрайна безизходица се смесваше с гъделичкащото удоволствие да се разхожда до рамото на любимата си и образуваше, в душата му, смес от противопоставящи се болка и радост.

Човешкото зрение се хвали с изключителна способност за светкавично и производително приспособяване към промените в осветеността на околната среда. Благодарение на това качество хората получават възможно най-голямо количество информация от областите на изображението, притежаващи средна яркост, за сметка само на частите от него, които са преосветени, и онези, които са облъчени с по-малко светлина от средното; надосветените области изглеждат бели, а недоосветените — черни.

Мощността на лампите над безкрайния коридор караше подът почти да свети. Той обаче бе съставен единствено от черни и бели области, така че белите квадрати по земята и лявата бяла стена изглеждаха просто бели, а черните квадрати и черната стена отдясно — черни; само дето не толкова просто черни, защото по тях се забелязваха меки нежни отблясъци.

Загледан в еднообразния фон — по подтик на умореното си, от липса на външни дразнители, съзнание — Емил глупаво вдигна поглед към ярките лампи, — най-живото нещо, освен Ана и него — за да ги огледа и да получи някакво полезно възприятие от тях; единственото възприятие, което получи обаче, бяха приятни гадни кръгове пред очите.

— Какво правиш!? — скара му се Ана, като го видя.

Както би трябвало да бе предполагал, че ще стори, ако бе с всичкия си преди да го направи, Емил бе завил с длани лицето си и гледаше пряз тях към земята.

— Тези лампи са поне по 1000 вата! — назидателно уточни момичето.

За щастие петната в полезрението не бяха сериозни и на момента показаха признаци на първично начално разтапяне.

— Исках да видя колко вата са… Като изключа теб, тук е такава скука, и бях се отнесъл… Ти откъде знаеш колко ватови са?

— От опит.

Зрителното смущение бе интересно за наблюдение, но заради него момчето почти не виждаше; то бръкна в десния джоб на дънките си и измъкна часовника със скъсана пластмасова верижка.

— Негативът? — досети се Ана.

— Аха. — потвърди Емил, докато забучваше „Ксин Джя“-та в левия джоб без, първо, да погледне колко е часът. Момчето се зае да опипва вътрешната част на десния джоб на тесните си дънки, за да намери черния пластмасов цилиндър. Момичето забеляза затруднението му и си помисли.

„Моята… Ръката ми… Да ти… Може ли… Бих ли… Искаш ли…“

— Пръстите ми са по-тънки — ще ми е по-лесно да извадя кутийката. — предложи, плахо, помощта си Ана.

— Ще се справя. — сряза я Емил.

Цилиндърът обаче се беше закучил и не щеше да излиза. Дънките ли са станали по-тесни? Момчешките пръсти ли са се подули? Или са станали по-несръчни?

— Добре, би ли ми помогнала, че нещо ми е станало на ръката…

Момчето почувства, че момичешките пръсти на Ана наистина са по-фини и умели, защото, без усилие, от веднъж, те плавно изтъркулиха филма от дълбините на джоба.

— Много ти благодаря. — вежливо пое ръката на дамата кавалерът.

— За мен беше удоволствие. — с усмивка отговори дамата.

Ретината все още даваше известни смущения, но малки, защото петното се бе разсеяло почти напълно; почти напълно обаче означаваше, че Емил не виждаше достатъчно ясно, дори за да прочете какво пише на едрия екран на часовника.

— Ще го направиш ли вместо мен? — попита заслепеният.

— Да погледна точно колко ватови са лампите?

— Аха. — потвърди Емил.

— Ти си пази очите.

— И ти. Внимавай през колко слоя филм гледаш!

Пластмасовият цилиндър бе прескочил от лявата длан на Ана в дясната на Емил, и от там обратно в нежната гладка лява длан на момичето, което отвори капачето, издърпа навития на ролка, без сърцевина, цветен филм и превърна осветеното му начало в много плътен, черен, светлинен филтър, през който надникна към висящата, право над главите им, лампа.