Тодор Арнаудов - Ада

Пред лицето на широкоплещестия се появи самотно прозрачно копче, —

златист метален контакт прозираше през капачето му — по форма, вид и размери като онези, дето едно време играчите спукваха от бой в гаражите и бараките с електронни игри.

— Проектирани са да пренасят много като теб, само че без дрехи. — каза, най-сетне, мъжагата.

— Къде ще ме водиш?! — изхленчи мъжлето.

— Ще те водя там, където ще ходя аз. — спокойно обясни широкоплещестият.

— Какво ще правиш с мен! — изскимтя жално мъжлето.

— Може да разменим някоя приказка, преди да пристигнем.

— Какво?!

Мъжагата почна да помпа копчето по особен, ритмичен начин: та-та-та, ти-ти, та-та, ти-ти-ти, т-а-а-а-а-а, ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-ти-та-ти-та.

— Благодарим за избора. Ако решите, че ви се гледа забавна програма, знаете как да я включите. Приятно прекарване. — завърши гласът.

„Пиу-пиу, п-и-и-и-и-и, дзън!“ — започна ведро записът, олицетворяващ гласа на асансьора, и завърши с причудливо смесване на хармонични, приятно извиващи се, звуци.

„Създателите на АТ-1 поздравяват своите потребители за познанията им по управление. В тяхна чест ще бъде направено изключение от правилника и вратата ще се отвори.“

Много яки и дебели титаниеви езици зловещо издрънчаха, ознаменувайки освобождаването на пътниците за Ада от клетката. Девойката бутна тежката врата, която бавно разкри, пред зяпналия Емил, гледка към добре осветен коридор с мраморен под на черно-бели квадрати.

— Инженерите са мои хора. — смигна дяволито Ана и излезе от кабината.

Коридорът пред тях бе със сечение на правоъгълник, широк колкото в болница и висок към три човешки средни ръста. Дясната стена бе блестящо черна, а лявата — бяла, с едва забележими огледални свойства. Подът бе съвършено излъскан и блестеше, може би защото редиците с луминисцентни лампи, строени над него, пръскаха чувствително по-ярка светлина, отколкото светлинните маркучи в асансьора; това принуди двамата пътници да мижат известно време, докато зрението им привикне с повишената осветеност.

— Първо беше безкрайна стена, сега безкраен коридор… — отбеляза Емил, докато си мислеше.

„Безкрайността е привлекателна прелъстителна красавица за астрономи, математици, физици и глупаци, които копнеят да не съществува край… В края на краищата, в края няма нищо лошо. Има просто нищо. Нито добро, нито лошо…“

Дълбочината на мраморния, черно-бял тунел породи мисли за безкрайност и в съзнанието на Ана.

„Безкраен коридор… Защо да е безкраен? И защо преддверието на Ада да е било безкрайно? Въз основа на какво допуснах, че е безкрайно? Опирам се на краткото си откъслечено възприятие. Виждала съм малка частичка от всичко, и чрез нея си правя изводи за цялото… Ако то е устроено толкова просто, че частичката, която познавам, да се повтаря навсякъде, тогава предположението ми може би е било вярно. Но ако частицата, която ми е известна, не се повтаря навсякъде? Ако съм се заблудила и търся безкрайността, затова сама я намирам навсякъде; моето навсякъде значи ли безкрайно навсякъде?

Зная колко е лесно да заблудиш човек, че вижда и разбира безкрайността. Учителите по математика се мислят за майстори на този номер, като разказват увлекателно и омайващо на своите ученици за естествените числа и ги убеждават, че можеш да прибавиш към всяко число единица, после още една единица, и още една единица… — така, колкото пъти си искаш — до «безкрайност»… «Естествените числа са пример за безкрайна числова редица» — твърдеше учителят ми… После разбрах, че множеството от стойности на всяка функция може да се разложи на безкраен брой безкрайно къси области, в които промяната е безкрайно малка… И в двете залъгалки има истина, но математиците допускат принципна грешка, която я затъмнява. Образуването на нови естествени числа, например, е безкраен цикъл: въртележка, която се върти ли върти и минава през едни и същи точки, наречени «начало» и «край»: прибавяне на единица, получаване на ново число; прибавяне на единица, получаване на следващо число и т.н. Именно в тези две важни точки се състои заблудата, защото за да опишеш безкрайност в пълния й смисъл, ти трябва друга безкрайност, а математиците не правят друго освен да отбиват номера с прости крайни формули. Те включват формулите за «безкрайност» в цикли без изход и създават не безкрайност, а «безизходица». Съгласна съм, понякога сравнението е добро за този, който не търси истината надълбоко и се задоволява с общите усещания, които изпитва при мисълта и за безизходица, и за безкрайност. Дори и да създава същите усещания обаче, «безкрайният» цикъл, т.е. безизходицата, на която незаслужено е поставено име «безкрайност», не е равнозначно на безкрайността — цикъл без начало и без край. Което значи, че безкрайността не е цикъл, защото цикълът, дори и да няма изход, не може да бъде безкраен; той задължително има вход и същността му е в повторението… Но ако има повторение, следователно има и начало, и край, които да отбелязват кога е свършило предното завъртане и кога ще започне следващото… Безкрайно, може би, би могло да бъде само времето, което ръководи въртенето на циклите и повторенията им; безкрайно за нас, защото нас ни е имало едва след него и не сме били свидетели на началото му. Ако то няма и край, то бихме могли да наричаме и циклите в него безкрайни, макар че от това, че са цикли, следва че не са безкрайни… Ако времето спре, въртележките също ще спрат да се въртят… Жалко, че никога не бихме могли да знаем дали времето няма да спре, защото ако спре, вече нищо няма да знаем… Избрахме си служебен адрес от девет светещи лампички. Служебен ли е в действителност? Може би е служебен, и една от службите му е да покаже безкрайността; или пък е създаден с цел да заблуди податливите на внушения, че е безкраен? Може би не е служебен, а просто пътят към местоназначението ни е дълъг?“