Тодор Арнаудов - Ада

— Добре, виж още една-две книги. Ще ме настигнеш. — поръча широкоплещестият.

Тичко поклати утвърдително глава и се втренчи в „Любов в пустинята на живота“.

„Колко красиво казано. Любовта е оазис в пустинята на живота… Пустинята, в пясъците на която съм затънал до кръста…“ — помисли си той.

За самотния бегач бе въпрос на няколко бодри крачи, за да се изравни с мъжагата. — Знаеш ли къде води тоя коридор? — попита той, без да бъде задъхан от потичването.

— Да. — отговори мъжагата.

— Къде? Ти оттук ли дойде? — заразпитва пак мъжлето.

— Да.

— Но… обаче не си от онези с коланите, нали?!

— Не съм. Нали ти казах?

— Каза ми, но знае ли човек… Ами какъв си тогава? Откъде имаш дрехи?

Широкоплещестият се направи, че не го чува. Мъжлето се нацупи, преди да види купчината с плакати. — Леле! — И да се затича към тях.

— Не се бави. Няма да те чакам отново. — подкани мъжагата.

— Уха! Тоя плакат на Касандра го нямам! — захили се като момченце мъжлето и

помогна на раницата, за пръв път през живота си, да изяде плакат на певица, съблечена като танцьорка.

Мъжагата се хвана за лицето, докато напредваше надолу към асансьорната врата. Откъртената от него, по-рано, бе изчезнала от пода, но тази малка подробност не му направи особено силно впечатление. Той стигна до входа и замръзна пред него, защото се сети, че бе забравил за какво бе отмъкнал двете метли. Аха — за да пъхне едната пръчка, надлъжно, в пръстеновидната дръжка на вратата, да постави другата, напречно, зад нея пред входа, и да изтегли втората към себе си, така че двете пръчки да се допрат една до друга и тази зад другата да въведе сила, която да отвори вратата. Смислено хрумване, при положение че частите от неговото тяло минаваха като призраци през дръжката на вратата, но в същото време стискаха метлите. Или не беше съвсем същото време, защото той не бе пробвал да влезе с метлите, без до него да бъде Тичко? Във всеки случай приспособлението от метли се оказа ненужно, защото тялото на мъжагата бе плътно и можеше да хваща всички предмети в коридора, включително дръжката на вратата. Затова широкоплещестият стисна метлите между краката си, яката му дясна хватка здраво сграбчи пръстена и отвори достъп към десния асансьор.

„Битник Зиърс, Модена,…, Самата Фокс“

— Каква е тая стая? — надзърна приклекналият над плакатите Тичко.

— Идвай, ако искаш да не те изоставя. — нарочно преувеличи мъжагата, за да откачи мъжлето от артистките, певиците и, особено, танцьорките.

— Добре, добре. — неочаквано бързо се съгласи да изпълни повелята Тичко, нави на руло още няколко шарени плакати, пъхна ги в търбуха на раницата, метна я на гърба си и потегли.

Широкоплещестият удържаше вратата отворена.

— Защо я пазиш тая метална врата, все едно че е асансьор и някой ще го извика под носа ни? — подхвърли учудено мъжлето, приближавайки към мъжагата. — Не съм толкова кльощав; мога и сам да отворя някаква си врата… И защо влизаме в тая стая, а не в лявата? Дай да видим какво има в лявата. Ей, заключена е. Айде, тогава влизаме тук. Ох-о-о, страшна облицовка. И какво осветление!

Широкоплещестият го последва и затвори капака. Мъжлето се сепна от трясъка и се огледа ошашавено, защото студен душ обля цялото му телце, докато положението внезапно се избистри в главата му.

— Това е капан, нали?! Затвор за бегълци!? Ти си като ония с каишите! Изпитанията с вещите бяха само за да ме накараш да се чувствам греховен?! Как можах да ти повярвам! Ако бях продължил да си тичам, — какъвто си… едричък — щеше да ме хванеш за гащите, дето не бях ги обул… Сега какво ще ме правиш!?

„Майчице, ако онова, дето го пита онзи с метлата е вярно? Ако са изиграли театър, за да мога да падна сигурно в ръчичките на тая грамада, за да се разправи с мен?!“

Мъжагата с интерес изслуша душеизлиянието на мъжлето и почука по странен начин по стената, в левия край на стаята.

— Добре дошли, скъпи пътници. Получавате специални поздрави от създателите на АТ-11. По случай познанията ви по неговото устройство, АТ-11 ви дава предимства, като на приятели. Можете да се разхождате с асансьора безплатно, докато ви омръзне. — прозвуча глас от стената в дълбочина.

За представите на Тичко, возил се само в мижави асансьори в осем-, най-много 16-етажни жилищни сгради, издигащата се платформа с размери 10 на 10 метра и височина поне шест, — при това говореща — бе адски страховито преживяване…

— Леле, това наистина било асансьор! И говори като бърборещите часовници и сметалки! Автобуси ли пренасят с него? Или камиони? И после ги карат по коридорите? Само че как ги вкарват през оня тесен коридор? Или тук живеят изродени великани и чудовища като онези, дето ни разкъсваха? — продължи да се чуди уплашеният Тичко.