Джефри Арчър - Тревата там е по-зелена…

Сър Уилям беше наясно: положението не става по-розово от това, че напоследък са изгубили в Русия над половин милиард лири стерлинги. А сега върху бюрото на всички членове на управителния съвет вече лежеше докладът на „Маккинзи“ с препоръката да се съкратят седемдесет, че и повече души, така че годишно да се пестят по три милиона лири. Кога ли консултантите щяха да проумеят, че тук става въпрос за хора от плът и кръв, а не за бройки във ведомостта — и сред тези хора бяха седемдесет верни служители, някои от които работили над двайсет години в банката?

В доклада на „Маккинзи“ не се говореше за заема, отпуснат на Русия — консултантската фирма не се занимаваше с такива неща, становището й обаче бе пристигнало в най-неподходящото време. А в банковото дело времето е всичко.

Думите, които Филип Алегзандър бе изрекъл пред управителния съвет, се бяха врязали неизличимо в паметта на сър Уилям: „Не бива да позволяваме на конкурентите да се възползват от такава златна възможност. Ако «Кричли» иска да остане на международната сцена, трябва да действаме светкавично и да спечелим, докато това все още е възможно.“ Алегзандър се бе запретнал да убеждава управителния съвет, че краткосрочните печалби щели да бъдат баснословни, всъщност обаче се бе оказало тъкмо обратното. И точно преди всичко да се срине като картонена кула, онзи подъл лайнар бе започнал да се прави на вода ненапита, да се измъква от руската яма и да натиква в нея председателя на управителния съвет. По онова време сър Уилям бе на почивка и Алегзандър му беше звъннал в хотела в Маракеш, за да му каже, че всичко било наред и нямало нужда той да си прекъсва отпуската. Когато обаче накрая се прибра, сър Уилям установи, че Алегзандър вече е зарил ямата и го е оставил на дъното.

След като прочете дописката във „Файненшъл Таймс“, той разбра, че дните му като председател на управителния съвет са преброени. Последния съкрушителен удар му нанесе Морис Кингтън, който подаде оставка, и сър Уилям знаеше, че няма да се окопити от него. Беше се опитал как ли не да разубеди Кингтън, онзи негодник обаче открай време се притесняваше само за едно бъдеще — за своето собствено.

Председателят на управителния съвет погледна написаната на ръка оставка — до вечерта копие от нея щеше да бъде разпратено на всички членове на управителния съвет.

Вярната му секретарка Клер му беше напомнила, че е едва на петдесет и седем години и често е споменавал как, щом навърши шейсет, ще се пенсионира, за да освободи мястото за по-млад човек. Причерня му при мисълта кой ще бъде този по-млад човек.

Вярно, вече беше на петдесет и седем. Но последният председател се бе пенсионирал чак на седемдесет — управителният съвет и акционерите щяха да си спомнят това, ала не и че сър Уилям е поел болнава банка от болнав председател и през последните десет години неотклонно е повишавал печалбата. Дори и с провала в Русия банката пак беше с едни гърди пред всички останали.

Бързо щяха да се забравят и тънките намеци на министър-председателя, че смятали да предложат сър Уилям за лорд. Никой нямаше и да се сети, че той десетина пъти е бил директор, нещо обичайно за излязъл в пенсия председател на управителен съвет на голяма банка, а заедно с това яко дим щяха да изчезнат и поканите за „Бък Хаус“, Гилдхол и централните кортове в Уимбълдън — единствената светска проява, на която жена му Катрин ходеше с удоволствие.

Предния ден, докато вечеряха с Катрин, той й бе казал, че смята да се пенсионира. Тя бе оставила вилицата и ножа, бе сгънала салфетката и бе отвърнала:

— Слава Богу! Вече не се налага да продължаваме с тоя фиктивен брак. Ще изчакам, разбира се, да мине известно време, за да не ни одумват, и ще подам молба за развод.

После бе станала от масата и без да казва и дума повече, беше излязла от стаята.

До този миг сър Уилям не беше и подозирал, че Катрин е толкова огорчена. Предполагаше, че тя се досеща за любовните му похождения, макар че той никога не беше задълбавал. Смяташе, че са постигнали с жена си негласно споразумение, удобно и за двамата. В края на краищата, така живееха повечето семейства на тяхна възраст. След вечеря сър Уилям се беше върнал в Лондон и бе прекарал вечерта в клуба си.

Махна капачето на писалката и подписа дванайсетте писма. Цял ден ги беше държал върху писалището с тайната надежда, че до края на работното време все ще стане чудо и той ще накъса на парченца оставката си. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че това е невъзможно.