Джефри Арчър: Синове на съдбата

Робърт беше заминал на медицинска конференция в Ню Йорк, когато госпожица Никъл му се обади и му съобщи, че жена му е получила контракции. Той я увери, че веднага ще хване влака и от гарата ще вземе такси, което да го откара право в „Сейнт Патрик“.

След успешното израждане на близнаците Картрайт доктор Гринуд тъкмо си тръгваше, когато зърна Рут Давънпорт — влизаше през летящата врата заедно с госпожица Никъл. Обърна се и настигна двете жени още преди вратата на асансьора да се е затворила.

Настани родилката в самостоятелна стая и веднага събра най-добрите акушер-гинеколози в болницата. Ако пациентката не беше Рут Давънпорт, щеше да се справи с израждането и само с помощта на госпожица Никъл. Прегледа Рут и установи, че за да спаси детето, то трябва да се роди с цезарово сечение. Лекарят погледна тавана и отправи безмълвна молитва — даваше си сметка, че Рут не може да има повече деца.

Раждането продължи към четирийсет минути. Щом зърна главицата на новороденото, госпожица Никъл въздъхна от облекчение, но добави „Алилуя“ едва след като лекарят преряза пъпната връв. Рут беше под пълна упойка и не видя щастливата усмивка, грейнала върху лицето на Гринуд. Той излезе забързано от операционната и съобщи на бащата, който чакаше отвън:

— Момче.

Докато Рут спеше мирно и кротко, госпожица Никъл занесе Флечър-Андрю в детското отделение, където той щеше да прекара първите си часове на белия свят заедно с още няколко новородени. Положи момченцето в мъничкото легло, повери го на грижите на медицинската сестра и се върна в стаята на Рут. Седна на фотьойла в ъгъла, но се постара да не заспива.

Все пак се унесе. По едно време, вече по изгрев слънце, се събуди от думите:

— Мога ли да видя сина си?

— Ама разбира се, госпожо Давънпорт — отвърна госпожица Никъл и скочи от фотьойла. — Ей сега ще донеса малкия Андрю. — Докато затваряше вратата, добави: — Връщам се след миг.

Рут приседна на леглото, оправи възглавницата и примряла от нетърпение, зачака.

Докато вървеше по коридора, госпожица Никъл си погледна часовника. Четири и трийсет и една минути. Слезе по стълбите на петия етаж и се отправи към детското отделение. Отвори тихо вратата — да не събуди някое от пеленачетата. Влезе в помещението, осветено от малка флуоресцентна лампа, и погледна сестрата от нощната смяна — дремеше в ъгъла. Госпожица Никъл реши да не буди младата жена — това вероятно бяха единствените мигове, когато тя щеше да си почине през осемчасовото дежурство.

Тръгна на пръсти между двете редици креватчета и поспря да погледне близнаците, сложени на двойното легълце до Флечър-Андрю Давънпорт.

Сетне се извърна към детето, на което нямаше да му липсва нищо през живота. Наведе се да вдигне момченцето и застина като попарена. Ако си изродил близо хиляда деца, си се научил да разпознаваш смъртта. Новороденото беше бледо като платно, очите му не помръдваха, нямаше смисъл госпожица Никъл да проверява пулса.

Целият ни живот може да се промени от внезапните решения, често пъти взети от друг.

Когато посред нощ събудиха доктор Гринуд, за да му кажат, че едно от новородените е починало, не се наложи той да пита кое от децата е мъртво. Трябваше да отиде незабавно в болницата.

Винаги беше мечтал да стане лекар. Още през първите седмици от следването в медицинския институт вече знаеше и какво иска да специализира. Всеки ден благодареше на Бога, задето го е благословил да се посвети на призванието РИ. Но понякога, сякаш Всевишният искаше да уравновеси везните, на Кенет Гринуд му се налагаше да съобщава на някоя майка, че е загубила детето си. Винаги беше тежко, но сега той направо не знаеше как ще го каже за трети път на Рут Давънпорт…

В пет сутринта улиците бяха почти безлюдни и след двайсетина минути доктор Гринуд вече спираше с автомобила на мястото, запазено за него на паркинга. Влезе като хала през летящата врата, подмина рецепцията и се качи на асансьора още преди някой от персонала да е успял да му каже нещо.

— Кой ще й съобщи? — попита медицинската сестра, която го чакаше пред асансьора на петия етаж.

— Аз — отвърна доктор Гринуд. — От години съм приятел на семейството.

Сестрата се изненада.

— Пак да сме благодарни, че другото новородено е оживяло — рече тя и прекъсна мислите му.

— Другото новородено ли? — възкликна той и спря като закован.

— Да, Натаниъл е добре, почина Питър.

Лекарят не каза нищо — мъчеше се да разбере какво му обясняват.