Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Една, две, три…

Нат се притесни и прошепна на Су Лин:

— Дано не греши.

— Двайсет и седем, двайсет и осем…

Флечър мълчеше, Джими също се включи в броенето.

— Трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и една…

Не щеш ли, всички се умълчаха — наблюдателят се оказа прав, върху четирийсет и втората бюлетина кръстчето бе сложено срещу името на Картрайт. И кметът, и секретарят, и Том, и Джими я провериха и се съгласиха, че е станала грешка и че броят на гласовете, подадени за двамата кандидати, се е изравнил. Том се изненада от първите думи на Нат.

— Как ли е гласувал доктор Ренуик?

— Според мен изобщо не е гласувал — пошушна другият мъж.

Кметът изглеждаше капнал от умора и се съгласи с предложението на секретаря на избирателната комисия да обявят един час почивка, след което в два следобед комисията и преброителите да започнат поредното броене. Холбърн покани Флечър и Нат на обяд, но и двамата кандидати отказаха любезно — нямаха намерение да напускат залата и да се отдалечават на повече от две-три крачки от масата, в средата на която бяха струпани бюлетините.

— А какво ще стане, ако резултатът остане равен? — чу Нат как пита кметът, докато двамата със секретаря вървяха към изхода.

Не долови отговора, затова зададе същия въпрос на Том. Шефът на предизборния му щаб вече бе забучил глава в „Указания за провеждане на изборите в щат Кънектикът“.

Су Лин все пак се измъкна от залата и тръгна бавно по коридора — вървеше само на няколко крачки след групичката, наобиколила кмета. Забеляза дъбова врата, на която със златни букви пишеше „БИБЛИОТЕКА“, и спря. Зарадвана, установи, че помещението не е заключено, и влезе бързо вътре. Седна зад една от големите етажерки с книги, облегна се и за пръв път от сутринта се опита да се поотпусне.

— И вие ли! — възкликна някой.

Обърна се и видя Ани — седеше в противоположния ъгъл. Усмихна й се.

— Имахме само един избор — да висим още цял час в онази зала или…

— Или да обядваме с кмета и да слушаме още послания на апостол Павел за добродетелите на Медисън.

И двете прихнаха.

— Жалко, че нещата не се решиха още снощи — рече Су Лин. — Сега един от двамата цял живот ще умува дали не е трябвало да проведе митинг в още някой търговски център…

— Съмнявам се да са останали търговски центрове, които да не са посетили — отбеляза Ани.

— А също училища, болници, заводи или гари.

— Трябваше да се споразумеят единият да управлява щата половин година, а другият — втората половина, та избирателите да решат кого ще предпочетат след четири години.

— Едва ли щеше да се реши нещо.

— Защо? — попита Ани.

— Имам чувството, че това щеше да бъде поредната от многото битки между тях, които се решават на последната права.

— Избирателите сигурно се двоумят толкова много, защото Нат и Флечър си приличат като две капки вода: върви, че избирай! — възкликна Ани и се взря съсредоточено в другата жена.

— А уж нямат нищо общо помежду си — рече Су Лин, без да отклонява поглед.

— Да, винаги, когато участват заедно в телевизионно предаване, мама се изумява колко много си приличат — съвпадението в кръвните им групи само засили това усещане.

— Като математичка не вярвам в толкова много съвпадения — бе категорична Су Лин.

— Странно, че го казваш — престраши се да промълви Ани. — Ако повдигна въпроса пред Флечър, той мълчи като гроб.

— И при мен положението е същото — сподели другата жена.

— Подозирам, че ако обединим познанията си…

— Накрая само ще съжаляваме.

— В смисъл? — попита Ани.

— Щом двамата са решили да не го обсъждат дори с нас, значи си имат основателна причина.

— И ние е по-добре да си мълчим, така ли?

Су Лин кимна.

— Особено след всичко, което се струпа на мама.

— И което със сигурност ще изживее свекърва ми — допълни Ани.

Су Лин се усмихна и се изправи. Погледна етърва си право в очите.

— Дано само двамата не се кандидатират за президент, тогава вече истината неминуемо ще излезе наяве.

Ани кимна.

— Ще се върна първа — рече Су Лин, — така никой няма да разбере, че този разговор се е състоял.

— Успя ли да хапнеш нещо? — попита Нат.

Су Лин така и не можа да отговори — мъжът насочи вниманието си към кмета, който отново се бе появил и стискаше в дясната си ръка лист хартия. Сега изглеждаше много по-спокоен, отколкото когато се бе отправил към кабинета си. Излезе в средата на залата и се разпореди веднага да започне поредното преброяване на бюлетините. Доволният израз върху лицето му се дължеше не на добрия обяд и на още по-доброто вино — старецът бе пропуснал обяда, за да се свърже по телефона с Министерството на правосъдието във Вашингтон и да се посъветва с министъра какво да правят, в случай че гласовете са изравнени.