Джефри Арчър: Синове на съдбата

— Откъде си? — попита го.

— От Фармингтън.

— Това къде е?

— Недалеч от Уест Хартфорд.

— Там работи татко — поясни другото момченце. — Държавен служител е. А твоят баща какъв е?

— Продава лекарства — отвърна Флечър.

— Падаш ли си по американския футбол? — полюбопитства Джими.

— Да — рече Флечър, но само защото знаеше, че от четири години отборът на „Хочкис“ е несменяем шампион — още нещо, което госпожица Никъл беше подчертала в правилника.

По-нататък разговорът се състоеше от несвързани въпроси, на които другото момче рядко знаеше отговорите. Странно начало за приятелство, продължило цял живот.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна Майкъл Картрайт, докато оглеждаше униформата му в огледалото в антрето. Оправи синята вратовръзка на сина си и махна едно косъмче от сакото му. — Наистина страхотно — повтори той.

Кадифените панталони за пет долара бяха единственото, за което Натаниъл можеше да мечтае, макар и баща му да го увери, че си стрували парите.

— Побързай, Сюзан, ще закъснеем — провикна се баща му и погледна към стълбищната площадка на горния етаж.

Вече бе натоварил куфара в багажника и беше изкарал автомобила пред къщата, когато Сюзан най-сетне се появи, за да пожелае на сина си успешен първи учебен ден. Притисна Натаниъл до себе си, а той с признателност си помисли, че наоколо няма никого от „Тафт“ — да види как го прегръщат. Дано майка му бе преглътнала разочарованието, че не е предпочел гимназия „Джеферсън“, защото и самият той вече имаше колебания. Така де, ако се беше записал в „Джеферсън“, всяка вечер щеше да се прибира у дома.

Седна до баща си отпред в автомобила и погледна часовника върху светлинното табло. Наближаваше седем.

— Хайде да тръгваме, татко — подкани момчето — притесняваше се до смърт да не закъснее за първия учебен ден и всички да го запомнят с лошо.

След като излязоха на магистралата, баща му подкара по бързото платно и дори превиши с пет-десет километра максимално допустимата скорост — надали толкова рано сутринта щяха да го спрат и да го глобят. Макар и Натаниъл да беше ходил за събеседването в „Тафт“, пак настръхна целият от ужас, когато баща му мина с очукания старичък автомобил през големия портал от ковано желязо и подкара бавно по алеята към училището, дълга километър и половина-два. Момчето забеляза с облекчение, че след тях има две-три коли, макар и да се съмняваше, че с тях пристигат нови ученици. Баща му излезе заедно с върволицата кадилаци и буици на паркинга и се поколеба дали има право да спира тук — все пак синът му беше нов ученик. Натаниъл изскочи като тапа от колата още преди баща му да е издърпал ръчната спирачка. После обаче се подвоуми. Дали да се присъедини към потока момчета, отправили се към залата на „Тафт“, или новите ученици трябва да се явят другаде?

Баща му тръгна без колебание с навалицата и спря чак когато някакъв снажен самоуверен младеж със списък в ръка сведе очи към Натаниъл и попита:

— Нов ли си?

Малчуганът мълчеше, затова отговори баща му:

— Да.

Младежът продължи да гледа Натаниъл.

— Името? — попита той.

— Картрайт, господин учителю — отвърна момчето.

— А, да, сложили са те в класа на господин Хейскинс, значи си се представил добре. Най-силните започват при Хейскинс. — Натаниъл сведе глава, а баща му се подсмихна. — Отивай в залата — продължи с напътствията младежът — и сядай където си избереш на първите три реда отляво. Щом часовникът отброи девет часа, преставаш да говориш и мълчиш, докато директорът и другите учители не излязат от залата.

— А после? — поинтересува се Натаниъл и се помъчи да поприкрие, че трепери.

— После ще имате час на класния — отвърна младежът и насочи вниманието си към новия баща. — Не се притеснявайте за Нат, господин Картрайт. Приятен път на връщане, драги ми господине.

Точно тогава Натаниъл реши занапред да се представя като Нат, макар и да знаеше, че това няма да се хареса на майка му.

Влезе в залата и свел глава, забърза по дългата пътека между редовете с надеждата, че никой няма да го забележи. Видя в края на втория ред свободно място и седна на него. Погледна крадешком момченцето отляво — беше се хванало за главата. Дали се молеше, или бе по-ужасено и от него?

— Казвам се Нат — престраши се той и се представи.

— А аз Том — отвърна хлапакът, без да вдига глава.

— И сега какво?

— Не знам. Но и на мен ми се иска да разбера — отвърна Том точно когато часовникът отброи девет часа и всички замълчаха.