Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Разбирам ви, господин Крузо, но сигурно дълбоко в себе си се гордеете с вашето чудо на чудесата, дето е толкова високо, че върхът му не се вижда…

— За гордеене се гордея, уважаеми Таоа — кимна аурата на жизнерадостния островитянин. — Всеки би се гордял да израсти такова чудо. С него и в „Гинес“ можеш да влезеш, дето се казва. Ама аз не съм отгледал това дърво, уважаеми Таоа. Просто заварих това чудо на острова от предишния ден . Короната му наистина изглежда големичка, както благоволихте да отбележите, но трябва да ви разочаровам, защото тя достига само до Речния свят и там свършва. Върхът е опрял в някаква черна дупка и горкото дърво отдавна се развива само на ширина. Виж корените му са друго нещо. Те наистина са страховити и ако надникнеш в бездната, като нищо може да ти се завие свят, защото са потънали дълбоко в Земята и сучат, дяволите му недни, от жизнените й сокове.

Ако в Библиотеката бе прието, старият шаман би подсвирнал от удивление. Но той още се притесняваше за суматохата, която предизвиква неговото присъствие навсякъде. Трябваше най-после да даде възможност на любезните си домакини да си гледат работата.

— Изключително много съм ви благодарен, че ме придружихте дотук, господин прокурор, и тъй великодушно ме дарихте с удоволствието да се запозная с почитаемия господин Робинзон Крузо, на чийто духовен стоицизъм още дядо ми се възхищаваше. Надявам се някой ден да продължим интересния разговор, който водихме по пътя.

— С удоволствие, господин Пакеекее. Признавам, че някои ваши коментари сериозно ме заинтригуваха. Жалко, че трябва да тръгвам. Оставям ви в приятната компания на господин Крузо и в сигурните ръце на моите момчета.

— Ааа, тая няма да я бъде! Така няма да се разберем, господин прокурор! Този остров от памтивека е необитаем и Комисията за защита на околната среда, чийто почтен председател имам честта да бъда, държи да си остане недокосван от човешки ръце — възпротиви се отшелникът. — Разбира се, нямам предвид вас, уважаеми Таоа. Вие сте мой личен гост! Но тази работа, дето я иска почитаемият прокурор, няма да стане! Не стига, че нашата комисия прави веднъж в годината изключение за оная напаст, туристите, ами сега искате да позволим на разни роковци и терминатори да се разхождат свободно из острова и да направят сумати поразии. Бъдете така добър, господин прокурор, да си приберете въоръжената до зъби паплач. Това е!

— Господин Крузо, мисля, че бяхме се разбрали. И не смятате ли, че не е много прилично да се разправяме пред нашия гост. Представяте ли си какво би могъл да си помисли той за порядките в Библиотеката. Вече ви обещах, че ако всичко е наред, вие просто няма да видите, нито да чуете моите момчета. Те са завардили подстъпите към острова и са се слели с природните забележителности. Вие не участвате в някой от любимите ви холивудски филми, господин Крузо, а в съвместна операция на прокуратурата и специалните части. При това съм изпълнил и последния си ангажимент. Отворихте ми доста работа, господин Крузо, но субсидията за вашата комисия скоро ще бъде увеличена двойно.

— Ами че с това трябваше да започнете, дълбокоуважаеми господин прокурор! Хайде да вървим, драги ми Таоа, и да оставим този съвестен човек да си върши добрите дела.

Кабинетът на Павел Иванович Чичиков беше досущ като онзи, който по волята на създателя си навремето обитаваше, докато служеше на митницата в Брест-Литовск. И той, самият, някогашното страшилище за полските евреи контрабандисти, си беше все същият: не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад . Що се отнася до професионалните му умения, Павел Иванович бе усъвършенствал кучешкия си усет, хладнокръвието му бе станало по-убийствено от всякога и все така си беше вежлив до невероятност.

— Не обичате ли да се побезпокоите и да седнете, господа? — любезно посочи той на неочакваните посетители разкошните на вид, но доста неудобни кресла, в които човек потъваше така, че се озоваваше едва ли не в нозете на началника.

Традиционната покана се отнасяше най-вече за непознатия, тъй като постоянните обитатели на Библиотеката отдавна се бяха отучили да седят. И с право! Това си беше безсмислено действие във всеки не съвсем материален свят. Изобилието на въображаеми кресла в работните помещения се дължеше единствено на респектиращата почит към създателите.