Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Цветята-книги… — промълви Пакеекее.

— Да, Таоа. Вашите вълшебни растения по същия начин съхраняват красотата. Но след като се отрекъл от материализма, чичо ми залитнал в другата крайност. Той вече дотолкова ненавиждал материята, че решил да я накаже, като заложи в нея закона за вечното раждане и смъртта. Макар че според баща ми несъвършенството на материята и нейният вечен стремеж да се саморазрушава били първопричината или по-скоро онова технологичното ограничение, което налагало всичко живо на Земята, пък и в цялата материална вселена, постоянно да умира и да се ражда отново. Оказало се, че за разлика от чистата енергия материята можела да съществува само като се преражда.

Старият шаман едва излезе от захласа, с който наблюдаваше фойерверките на Терминатора пред тях.

— Може и така да е било, уважаеми Сонк. Не съм надарен с прозрението да виждам толкова надалеч. Човек трудно може да опознае собствения си свят, камо ли другите. А какво разказваше баща ви за времето, Сонк?

— Да, и с времето станало нещо странно, Таоа. Преди Големия взрив според баща ми то си имало, както му е редът в свят с едно пространствено измерение, три посоки. Но щом се пръкнало тримерното пространство, времето изведнъж се зареяло в шест посоки: напред, назад, наляво, надясно, нагоре и надолу. Тази работа никак не се харесала на чичо ми, защото имал алергия към многофакторния анализ. Той се опитал да го озапти, но станало по-страшно. Големият взрив взел да се повтаря в по-ограничени и не толкова катастрофални мащаби край всяко капсуловано мехурче от Нищото, сякаш ги преследвал и си играел с тях, како котка с мишлета. Тогава старият Хогбен побеснял и с много труд успял да лиши времето от петте му посоки. Натирил го само напред с надеждата, че един ден и времето, и тримерното пространство ще си отидат по живо по здраво, тъй както, неканени, се появили.

— Баща ви споделяше ли тия възгледи, Сонк?

— Само донякъде, Таоа. Той смяташе, че чичо ми преувеличава ролята си в обуздаването на разбеснялото се време.

В този миг дивата марсианска природа пред тях взе да заотстъпва пред тропическата зеленина. Ръбовете на афганистанските чукари поомекнаха и склоновете се залесиха. Някак просветля. И скоро пред очите им се ширна необитаемият остров.

— Как бързо минава времето в разговор с вас, Таоа! — възкликна прокурорът. — Ето че пристигнахме. Надявам се островът да ви се понрави. Уверявам ми, че това беше най-доброто от осемте предложения на специалистите по сигурността.

— Притеснен съм, че ви създавам толкова главоболия, драги Сонк. Страхувам се, че с нищо не съм заслужил грижите, които полагате за мен.

— Вече не можете да ме заблудите с прословутата си скромност, Таоа — засмя се прокурорът. — А, ето го и вашият домакин.

Докато Сонк и Пакеекее си разменяха любезности, навлизайки в дебрите на необитаемия остров, пред тях се бе извисило огромно дърво. В основата на ствола му жизнерадостно грееше аурата на Робинзон. Охраната дискретно се оттегли и прокурорът побърза да ги представи един на друг:

— Дълбокоуважаваният Таоа Пакеекее… Почтеният господин Робинзон Крузо…

— Радвам се да се запозная с вас, господин Крузо — достойно кимна Таоа. — Да си призная, толкова съм слушал за вас, та имам чувството, че ви познавам от години.

— Добре дошли, уважаеми Таоа — отвърна Робинзон, спазвайки точно инструкциите на охраната как да се обръща към госта, който по волята на властите трябваше за известно време да сподели уединението му. — Говори се, че вие сте по-голям лечител на човешките души дори от прославения ми приятел и спасител — доктор Довър. Моля, чувствайте се като у дома си на моя беден остров.

— Защо беден? Има някакви проблеми със снабдяването ли, господин Крузо? — не на шега се разтревожи прокурорът Сонк. — Веднага ще наредя на охраната да оправи нещата и ще се погрижа виновникът да бъде наказан!

— Не прекалявайте с грижите си, господин прокурор. Уважаемият господин Крузо се изрази метафорично с надеждата, че ще похваля това прекрасно дърво, което, няма как да не отбележа, изглежда като същинско чудо на природата. Прав ли съм господин Крузо?

— Че си е чудо, чудо е, уважаеми Таоа. Защото това е Дървото на Живота, което дава плод всеки месец. Но истинското чудо е как оцелявам, когато по празниците на острова нахлуят тълпите от туристи, дето държат да си похапнат безплатно от плодовата дрога — намигна Робинзон на прокурора.