Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

— Дали … — попита той Артър, — какво си направил с твоя? Може ли да те попитам?

— Хм, държа една рибка в него — казаа Артър леко объркано. — Случи ми се да имам тази рибка, с която се чудех какво да правя и, хм, този аквариум. — Той заглъхна.

— Нищо друго ли не си правил? Не — каза той, — тогава щеше да знаеш. — Той отново поклати глава.

— Жена ми държеше жито в него — продължи Уонко с някакъв нов тон в гласа си, — докато снощи…

— Какво — попита Артър бавно и тихо, — се случи снощи?

— Останахме без жито — спокойно каза Уонко. — Жена ми — прибави той, — беше отишла да купи. — Той като че ли за момент изгуби собствените си мисли.

— И какво се случи тогава? — попита Фенчърч със същия бездиханен тон.

— Измих го — каза Уонко. — Измих го много внимателно, като изчистих всяка частичка от жито, после бавно го подсуших с марля — бавно, внимателно, въртях го отново и отново. После го долепих до ухото си. Някога… правили ли сте това?

Те и двамата поклатиха глави отново бавно, отново неразбиращо.

— Може би — каза той, — ще го направите.

Дълбокият рев на океана.

Разбиването на вълните на брегове на разстояние по-голямо от това, което мисълта може да намери.

Мълчаливите гръмове на бездната.

И от това — зовящи гласове, и все още не гласове, а бръмчащи трели и срички — получленоразделните песни на мисълта.

Поздрави, вълни от поздрави, плъзгащи се надолу в нямото. Думите се чупеха взаимно.

Струпване на тъга по бреговете на Земята.

Вълни от радост на — къде? Един свят, неописуемо открит, неописуемо гостоприемен, неописуемо мокър — една песен от вода.

Една фуга от гласове, шумни обяснения за едно неотклоняемо бедствие, свят, който ще бъде унищожен, вълнение от безпомощност, спазъм от отчаяние, умиращо падение срещу празни думи.

И после една луда надежда, намирането на сенчестата Земя в имплицациите от обгърнато време, потопени измерения, опъване на паралелите, дълбоко дърпане, въртенето на волята, плъзгането и разцепването и. Новата Земя беше дръпната на мястото на старата, а делфините си отидоха.

После, зашеметяващо, един глас, доста ясен.

— Този аквариум ви е подарен от Кампанията за Спасяване на Хората. Казваме ви сбогом.

И после звукът от дълги тежки идеално сиви тела, които се търкалят към една неизмеримо недостижима дълбочина, като тихичко се кикотеха.

Тази нощ те останаха извън Убежището и гледаха телевизора, който беше в него.

— Исках да видите това — каза Уонко Нормалния, когато отново започнаха да предават новини, — един стар мой колега. Той е във вашата страна за едно разследване. Само гледайте.

Това беше някаква пресконференция.

— Страхувам се, че в настоящия момент не мога да коментирам името Дъждовен бог. Ние го няричаме пример за Спонтанен парапричинен метеорологичен феномен.

— Можете ли да ни кажете какво означава това?

— Не съм напълно сигурен. Но нека бъдем откровени. Ако открием нещо, което не можем да разберем, обичайно му даваме име, което вие не можете да разберете, а често и да произнесете. Искам да кажа, че ако ви оставим да го наричате просто Дъждовен бог, това ще предполага, че вие знаете нешо, което ние не знаем и се страхувам, че ние няма да можем да понесем това.

— Не, първо трябва да му дадем име, което да е наше, не ваше, после трябва да открием някакъв начин да докажем, че това не е такова нещо, каквото вие казвате че е, а нещо, каквото е то според нас.

— И ако се окаже, че вие сте прави, все още ще грешите, защото ние просто ще го наречем… хм, „Свръхнормално…“, — не паранормално или свръхестествено, защото си мислите, че вие знаете какво означава това, не, „Свръхнормален увеличаващ ускоряващ индуктор“. Вероятно ше искаме да сложим и едно „Квази“ някъде там, просто да се застраховаме. Дъждовен бог! Хъх, никога в живота си не съм чувал такава глупост. По общо мнение не можете да ме накарате да отида на почивка с него. Мерси, това е всичко засега, различно от това да кажа „Здрасти“ на Уонко, ако ме гледа.

По пътя за в къщи жената, която седеше до тях в самолета, ги гледаше доста странно.

Те си говореха тихичко.

— Все още искам да знам — каза Фенчърч, — и силно усещам, че знаш нещо, което не си ми казал.

Артър въздъхна и извади един лист хартия.

— Имаш ли молив? — попита той. Тя се разрови и извади един.

— Какво правиш, сладурче? — попита тя, след като той беше прекарал двадесет минути мръщейки се, дъвчейки молива, дращейки по хартията, зачертавайки написаното, дращейки отново, гризейки молива отново и сумтейки раздразнено под мустак.