Дъглас Адамс: Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Съжалявам…

За нейна изненада Дан вдигна поглед и се усмихна.

— Добър екип бяхме — рече той. — Помагахме си един на друг, за да стигнем дотук… а сега май е време да продължим нататък.

Люси се наведе и го целуна лекичко и точно в този миг на вратата се появиха Нети, Журналиста и Леовинус.

Докато убедят Оксфордската полиция, че Леовинус не е нелегален имигрант (макар че технически погледнато, той си беше), мина един и половина. Докато Нети успя да изплакне от себе си всичкия ясакански пиянски парфюм, стана два и половина. А докато намерят Люси и Дан, крайният срок беше отишъл, та се невидял.

Всичките седяха прегърбени над кафетата и никой и дума не обелваше. Изведнъж Нети вдигна глава.

— Чуйте! — рече тя. — Ако висим тука като прани гащи, нищо няма да направим. Знам, че няма особен смисъл, но предлагам да се върнем там, където оставихме кораба на орбита… ей така, за всеки случай… може пък да са оставили нещо… или пък някой да е останал… или пък… знам ли. Но не мога да се успокоя, докато не видя с очите си, че го няма.

— Толкова сте очарователна, драга ми госпожице — рече Леовинус. — И какъв изящен ум притежавате!

Трудно е да се каже кой изревнува повече — Люси или Дан. И двамата не казаха нищо. Последва кратък спор на тема колко безсмислено ще е да послушат Нети, който като че ли грозеше да премине в дискусия за безсмислеността на съществуването изобщо, ала Нети го пресече:

— Е, аз тръгвам. Жу, ще ме закараш ли?

Странна работа, но щом малката ракета излетя, на всички им стана по-весело. Илюзията, че правиш нещо, без значение колко безсмислено е то, винаги действа добре на душата. Врязаха се с рев в стратосферата и там, докато Земята се въртеше под тях — прекрасна топка истински живот, съзряха друга, даже още по-прекрасна гледка. Невероятна гледка. Гледка, която ги накара да се смеят, да крещят и да се целуват… И Дан усети, че целува Нети и че Нети го целува, и че пак целува Нети, и че Нети пак го целува, и че пак целува Нети, а после тя целуна Леовинус и Дан си спомни, че вече беше отхвърлила стареца и няма смисъл да се спича… а след това изведнъж се сети за гледката — прекрасната гледка, която ги накара всички да се смеят и да се целуват: над сияйното синьо-бяло рамо на Земята се рееше огромният, невероятен силует на Звездния кораб „Титаник“!

— Но разбира се! — извика Нети. — Ама че сме идиоти! Капитан Болфас имаше предвид дормилионски дни! — тя погледна часовника си. — Имаме още двайсет минути!

Леовинус съзерцаваше прекрасното й лице. Клепачите й трепнаха, тя бавно отвори хубавите си очи и го погледна. Той беше поставил липсващата церебрална артерия — сърцевината на разума — в мозъка на Титания, колкото можа по-нежно. Знаеше, че трепетът на живота, който щеше да премине през нея, ще й причини и радост, и болка, щом по неизползваните неврони и задрямалите кибернетични пътеки запулсира нов живот.

— Титания! — прошепна старецът. — Все още те обичам!

Нети, Дан и другите наблюдаваха как прекрасното създание надигна глава от пода, облегна се на лакът и после се изправи с разпилени по раменете коси — величествено, царствено — и седна така, сякаш за това беше създадена, отпуснала замислено брадичка върху дланта си. Титания бе оживяла и най-после Звездният кораб „Титаник“ беше цял.

Нети веднага усети промяната в кораба — сякаш ги осени някакво могъщо, благо присъствие — присъствие, което беше невероятно интелигентно, добро, мъдро, грижливо, ведро, топло… Тя стисна ръката на Дан.

— Дан — помоли го, — би ли ме целунал пак?

И тук тази история наистина свършва. Капитан Болфас, Люси и Журналиста успяха да обезвредят бомбата веднага щом Титания оживя — за най-голямо облекчение на самата бомба; тя всъщност никога не бе искала да експлодира.

Благодарните ясаканци предложиха на Дан, Нети, Люси и Журналиста дялове в кораба като награда за тяхното участие в спасяването му. Освен това поканиха Люси и Дан да го превърнат в хотел и да го управляват.

Дан се оттегли с финес; искал да се върне на Земята, обясни той, и така Люси и Журналиста станаха собственици на хотел „Звезден кораб «Титаник» инкорпорейтид“ — луксозното ваканционно заведение с най-големия и най-невероятен успех в цялата Галактика, което на всичко отгоре за една година успя да изправи ясаканската икономика отново на крака.

Ясаканците се върнаха към мирния си и благоденстващ начин на живот и майсторлък и почетоха Звездния кораб с паметник в мащаб едно към едно (със съвършено изпипани детайли — и отвътре, и отвън), който издигнаха на централния площад на Ясаканда.