Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Скъпа ми госпожице! Живот мой! Как копнеех да срещна жена, така красива и интелигентна като вас!

Журналиста сграбчи Леовинус за реверите на раирания костюм.

— КЪДЕ Е МОЗЪКЪТ НА ТИТАНИЯ?! — кресна той.

Леовинус деградираше скоростно под мощното въздействие на парфюма.

— Ха! Гос’ин Журналиста! Ви’я ли он’а идиот? Къ’е бега и ае — оп? — Леовинус цитираше една блеронтинска детска песничка, с която често приспиваха децата.

— Я’с стегни бе, пиш! — кресна Журналиста, който изведнъж се бе досетил що за парфюм си е сложила Нети. — Страшно й важнда сберем кдес фърлил ссвината нтрална тилгентна ссема — хлъц!

О, не! Ако се напиеше, нямаше да успее да ги закара обратно до кораба!

— Нети! — кресна той. — Бъзз! Тряа смахнеш ттук!

— Как пък не! — възкликна Нети. — Мислиш, че можеш да се оправиш по-добре с това само защото си мъж, така ли?

— Нне… нне… нсъм мъж… ткоя де… блеронтинец съм… — Журналиста бе изпаднал в кикот. Леовинус също се разкикоти.

— Престанете! — кресна Нети и ги раздруса, та белким се освестят. — Как можете да се смеете?! Трябва да намерим сърцевината на Титания! Къде е тя, Леовинус?

Ала колкото повече ги друсаше, толкова по-силно прекрасното й тяло лъхаше на ясакански парфюм и омайваше мозъците на двамата блеронтинци… и те се кискаха все по-силно и по-силно, докато най-накрая им потекоха сълзи. Леовинус усети, че му се вие свят. Журналиста подхвана стара блеронтинска песен, в която се разказваше за акробатка и репортер, и рухна на леглото.

Най-накрая Нети, отвратена, се предаде, изнесе се с гръм и трясък от килията и се втурна да търси дежурния сержант. Може би липсващата част на Титания беше у него и той я държеше под арест в сейфа.

В мига, в който Нети изчезна, Журналиста направи храбър опит да се съвземе. Успя — частично — да спре да се смее и щом мозъкът му започна да се прояснява, грабна Леовинус и го друса, друса, друса, докато старецът се освести.

— МИСЛИ! — викна му Журналиста. — Дори и нищо прилично да не си свършил в целия си загубен живот, сега поне направи! Спомни си къде си захвърлил липсващата част от мозъка на Титания!

Нямаше начин да прецени кои думи биха проникнали до великия, па макар и поркан ум на Леовинус.

— Сърцевината… Церебралната артерия на Титания… Къде ли я хвърлих?

— Точно така! Да му се не види бе, мъжки! Къде си я хвърлил?

— О! Сетих се! Ей там… в ъгъла… — Великият посочи единия от ъглите на килията. Журналиста мигом скочи и заопипва покрай кофата-клозет… и само след миг се изправи с блещукащия сребърен чиреп в ръка.

Ала преди да успее да нададе тържествуващ крясък, на вратата се появи Нети.

— Закъснели сме! — съобщи тя. — Сигурно часовникът ми не е бил верен. Според този тук, в участъка, вече е дванайсет часа… — и щом го изрече, те чуха как радиото на старшия офицер изпиука. Звездният кораб „Титаник“ вече бе потеглил към своето космическо гробище.

Дан и Люси си прекарваха много зле. Кръстосваха ливадите на Оксфордшър е все по-нарастващото чувство за безпомощност. Никой не беше виждал белобрад старец. Никой не беше чувал да са идвали извънземни. Нито пък искаше да чуе. В Оксфордшър такива работи не стават.

Най-накрая те се насочиха към хотела, където бяха отседнали. И тук — пак нищо. Да, Найджъл бе освободил стаята същия ден. Не, бил е сам. Не. Белобрад старец не се е регистрирал. Нищо. Нула.

Седяха над две мизерни кафета. Дан гледаше Люси с празен поглед. Изведнъж му се бе сторила толкова далечна. Какво винаги казваше тя за него? Че й се струва толкова далечен? Опита се да мисли за всичко, което ги караше едно време да се чувстват близки… ала това, за което смогваше да се сети, му се струваше рожба на собственото му въображение. Като например ентусиазмът на Люси да превърнат стария свещенически дом в хотел… В известен смисъл, хрумна му, вероятно цялата им връзка се градеше на неговото въображение. Беше си измислил цялата история и след като тя се разклати веднъж, между тях не бе останало нищо. Дори и огорчение.

Люси гледаше Дан, навъсен над кафето, и се чудеше как ли ще се оправи той. Чувстваше се виновна. Знаеше, че го е наскърбила. Но сега, когато бе открила, че някаква част от нея е дремела през цялото това време, тя разбираше, че няма как да върне часовника назад. Сякаш сама бе създала връзката помежду им — може би за да се предпази от други, по-силни, по-плашещи чувства — но тя реално не съществуваше.

Люси положи длан върху неговата.