Дъглас Адамс: Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Коприненото покривало плющеше на вятъра, който повя през Наблюдателната площадка, над Административните сгради и около доковете. Леовинус усети как прилив на чувства обзема тялото и великолепния му мозък. Сърцето му пропусна няколко удара. Коленете му омекнаха. Но не гордостта от това изумително творение го гъделичкаше така приятно. Нито екзалтираното чувство от факта, че най-сетне е завършено, го караше да се чувства като гимназист на първа среща. Онова, което караше ръката му да трепери, докато я прекарваше през прошарените си къдри, беше мисълта, че там — в онези огромни зали и кабини — го чака Титания.

Щом Леовинус се наведе към кораба, духна вятър и завихри във въздуха окапала шума, целофанови опаковки, разпокъсани религиозни списания, страници със сантиментални стихове, модели за плетки и всички обичайни боклуци, които остават по Сервизния район след строителни работници. Покривалото на Кораба заплющя бясно като в древния филм „Великият таласъм изплашва сума ти народ“. Леовинус потръпна от спомена за детския си страх. После пак потръпна, защото забеляза как някаква фигура се плъзна от основата на стартовата площадка в сенките срещу главното стълбище на кораба.

И още в мига, когато я видя, той разбра — усети го дълбоко в костите си без всякакво съмнение — че всичко ще тръгне ужасно, страшно накриво.

— Е? — проговори глас от мрака. Това накара стомаха му да се премести някъде към коленете; прииска му се да повърне; прииска му се да е навсякъде другаде, но не и там, където беше. Леовинус се огледа — търсеше някакъв начин да се измъкне, ала беше твърде късно. — Последни проверки, а? — фигурата излезе от сенките и застана насреща му. Беше онзи кошмарен Журналист от пресконференцията.

— Не ме ли измъчи достатъчно вече? Не провали ли вече деня, който трябваше да бъде един от най-великите в живота ми? — искаше да каже Леовинус, но вместо това измърмори:

— А, ти ли си бил…

— Да не би да се боите, че при изстрелването може да стане нещо нередно?

— Разбира се, че не! — Леовинус възприе нужния студен и безизразен тон. — Просто дойдох от уважение. — Обичаше хората да си мислят, че освен голям мозък, той е и малко сантиментален.

— Ама хайде сега! Трябва поне малко да се притесняваш. Всеки знае, че работата тук, на Блеронтин, не може да се мери съвсем с тази на ясаканците — всъщност и двамата знаем, че майсторството на блеронтинците хич, ама хич не го бива за довършване на толкова сложен кораб.

— Фактът, че правителството ни е решило да наеме Обединените строителни отряди на неомъжените майки-тийнейджърки не е основание да се мисли, че работата е била, така да се каже, мърлява! — каза старият Леовинус. — Имам пълно доверие в работата им.

— Не ти вярвам! — възрази Журналиста.

— Добре! Ще ти покажа! — Великият разбра, че интимният му тет-а-тет с Титания отиде на вятъра, който сега го брулеше, докато една малка, неосветена работна платформа ги носеше нагоре.

„Чак когато се издигнеш дотук — помисли си Журналиста, — започваш да оценяваш начинанието в пълен мащаб“.

Стартовата площадка долу потъна в мрак и тишина, а те се изкачваха с дрънчене по огромния Кораб — все по-нагоре и по-нагоре, докато най-накрая големият кил се разшири и стигнаха до главното туловище на кораба. Кратък преход — и се озоваха пред централния му вход. Декодерът разчете отпечатъка от пръста на Леовинус, съпостави го с кръвна проба, скорошна оценка на оплешивяването и любимата му възстановителна дейност. Вратите се отвориха и двамата влязоха вътре.

Журналиста, разбира се, и преди беше влизал в космически кораб, но в такъв — никога. Този беше великолепен, слисващ. Когато са го строили, са си представяли луксозни звездни пътешествия. Беше направен, за да впечатлява. Нещо повече — все още го строяха!

Щом Леовинус и Журналиста влязоха в Първа зала, двама работници се вмъкнаха в сервизния асансьор.

— Просто да пипнем тук-там преди старта — смънка единият и изчезнаха.

— Хммм — каза Леовинус по такъв начин, че Журналиста си го преведе като: „Чудя се тия двамата какви са ги намислили? Че какво ще пипат непосредствено преди старта? И защо аз нищо не знам? Я по-добре да проверя.“ Преводът, както разбирате, беше твърде свободен.

— Мамка му и бази данни! — възкликна Най-великият жив гений на галактиката. — Я погледни!

Журналиста погледна. Видя един спретнато облечен робот със слушалки на ушите, стъпил върху излъскания мраморен под на една от най-елегантните стаи, в която някога беше влизал. Дизайнът беше типичен Късен Леовинус, но пропит с нов дух. Притежаваше лекота, която според някои критици липсвала в голяма част от ранните му работи; цветовете бяха ярки и все пак топли и предразполагащи. Може би Леовинус най-накрая беше успял да се докосне до женската страна на своята природа — или може би по-нежната и по-достъпна атмосфера на интериора на звездния кораб дължеше нещо и на многобройните дребни финални мазки, дело на Титания.