Дъглас Адамс: Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

А Леовинус все още го нямаше никакъв.

— Всички тук са затаили дъх и стискат палци — прошепна Главния репортер на Блеронтинското бюро по събиране на новините в невидимия си микрофон. — Все още никой не е зърнал дори за миг прочутия Кораб, но всеки е убеден, че той е не само най-модерният в технологично отношение, но и най-красивият космически кораб, създаван някога. В края на краищата е създаден от Леовинус, на чийто архитектурен гений дължим великия мост Север-юг, който свързва нашите две полярни шапки; на неговото музикално вдъхновение дължим блеронтинския национален химн „Възтържествуват сандвичите наши всеки Божи ден“; на майсторството му в балистиката и в енергетиката на биомасата дължим нашето трето слънце, което сега сияе над нас благодарение на прочутото си копче за палене и гасене… Но ето, идва новината с… ама какво става? Дами, господа и други същества, май излиза, че великият Леовинус е изчезнал! Цял ден никой не го е виждал. Без съмнение сега корабът не може да бъде изстрелян… но тълпата вече настоява да се предприеме нещо… И — о, Боже! Това пък какво е?

Из множеството се понесе недоволно шушукане: една тайфа дребосъци, облечени в дрипави гащиризони и сплескани такета, изведнъж започна да си пробива път през наблюдателната площадка. Крещяха нещо на неразбираем език и размахваха някакви плакати.

— Като че ли делегацията от Ясака е успяла да се промъкне! — в гласа на Главния репортер се долавяше тревожна нотка. Беше написал предварително целия си коментар — както винаги. Мисълта, че непредвиден обрат в хода на събитията може да го принуди да импровизира, за него беше кошмар, тревожил съня му, откакто се бе захванал с репортерския занаят.

— Хм! — изсумтя Главния репортер. Усещаше как главата му олеква. — Ъ! — помъчи се да си поеме дъх и усети как стомахът му се присвива. — Ох! Кхъ-кхъ! Ми к’во да кажа? — молеше се думите сами да дойдат на езика му. В повтарящия се кошмар — сънуваше го винаги след като е ял сноркови чревца — попадаше точно в такова положение: някаква невидима ръка отмъкваше сценария му и после ни гък, ни мък.

В защита на Главния репортер сме длъжни да обясним, че по време на обществени събития на Блеронтин рядко възникваха непредвидени обстоятелства, защото властите упражняваха здрав контрол.

— Много ясно, че са те! — възкликна Главния репортер. — Успях! Това са ясаканците, няма грешка! Виждам ги! — ама това всъщност си бяха цели две изречения! Той можеше! — Имат пурпурни щипкохлъцки! Ох, мамка му! — да не можеш нищичко да измислиш, си беше едно; но защо сега дрънкаше пълни глупотевини? Това го нямаше дори в кошмара. Беше още по-зле!

Истината е, че личното нещастие на Главния репортер беше брънка от цяла верига нещастия, смущавали строежа на Кораба от самото начало. Носеха се слухове за претупана надве-натри работа: курсорите гълъби в кибермрежата ги нямаше никакви; големият двигател беше забутан незнайно къде; самият Леовинус се беше сдърпал с Председателя на „Звездострой инкорпорейтид“; свада избухнаха и между Леовинус и неговия мениджър Бробостигон; между Бробостигон и счетоводителя на Леовинус, Скралионтис; между Скралионтис и Леовинус и т.н., и прочее.

Факт си беше, че построяването на Звездния кораб беше докарало до финансово разорение всеки, забъркан в него, включително и цялата планета. До този момент Ясака беше процъфтяващ курорт, населяван от трудолюбив народ. Тъй като разполагаха с най-ефикасната и надеждна строителна индустрия в цялата Централна галактика, ясаканците от векове се радваха на спокойно благоденствие и на висока репутация. Никога не надуваха цените. Винаги свършваха работата в срок. Не претупваха нещата. Бяха раса от горди занаятчии, които нямат нищо общо с Интергалактическите сандвичеви турнири и точно заради това спечеленото от тях се използваше за благото на собствения им народ.

Така беше, докато не се захванаха с построяването на шедьовъра на Леовинус — Звездния кораб, изправен на стартовата си площадка в очакване да вдигнат булото му.

— Върнете ни щастливия живот! — крещят демонстрантите от Ясака.

— Планети, а не звездолети! — реват плакатите им срещу неразбиращата тълпа.

— Разкарайте тия копелдаци оттук! — ръмжи Флортин Риманкес, началникът на Полицията и зайците.

— Къде е Леовинус? — хленчи Патлака на Блеронтис.

Това беше невъзможно — само преди ден Леовинус беше дал пресконференция! Щом стъпи на трибуната, бе почувствал могъщо самодоволство. Бялата му брада беше фризирана специално за случая от Феронис Феронизис, най-великия фризьор на Блеронтин; залепиха му вежди с нови лепенки за перуки (с гаранция за абсолютна незабележимост). В много отношения това беше най-великият миг в живота му.