Дъглас Адамс: Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

Ричард продължи:

— Онова, което искам да кажа, е, че ако наистина желаеш да разбереш нещо, то най-добрият начин е да се опиташ да го обясниш на някой друг. Това те кара ти самият да го проумееш. И колкото по-бавнозагряващ и тъпоумен е ученикът ти, толкова повече се налага да разчленяваш мисълта си на все по-прости и по-прости идеи. И тъкмо там е същността на програмирането. Докато разчлениш една сложна идея на малки стъпки, с които да може да се справи дори и някаква си тъпа машина, със сигурност самият ти си понаучил нещичко за тази идея. Учителят обикновено научава повече от ученика. Не е ли вярно?

— Трудничко ще ми е да науча по-малко от учениците си — изсумтя дебело някой някъде по масата, — без да мина през предна лоботомия.

— Та, значи, аз прекарвах дни наред, напъвайки се над тази 16-битова машина, да пиша теми, които биха ми отнели два-три часа, ако ги пишех на обикновена пишеща машина, но онова, което ме пленяваше, беше процесът, в който се мъчех да обяснявам на машината какво точно искам да направи. Всъщност самичък си бях написал текстообработваща програма на Бейсик. Едно просто намиране и замяна на дадена дума отнемаше около три часа.

— Не си спомням, ти изобщо написа ли някога някаква тема?

— Е, не точно. Не бяха точно теми, но тъкмо причините, поради които те не бяха точно теми, ме бяха завладели напълно. Например открих, че…

Той избухна в смях.

— Освен това свирех и на клавишните в една рок група, разбира се — добави той. — Хич не ми помагаше за темите.

— Е, това не го знаех — обади се Рег. — В миналото ти има такива тъмни петна, за каквито не съм и мечтал, че е възможно да открия. Качество, бих добавил, присъщо и на тази супа тук. — Той много внимателно избърса устата си със салфетка. — Трябва някой ден да се отбия да си поприказвам с кухненския персонал. Ще ми се да съм сигурен, че слагат в манджата каквото трябва и изхвърлят каквото подобава да се изхвърля, Та така. Рок група, казваш. Хм-хм-хм. Боже мили.

— Да — кимна Ричард. — Бяхме се нарекли „Бая сносната група“, ама всъщност не бяхме. Възнамерявахме да бъдем „Бийтълс“ на осемдесетте, но получихме много по-добри финансови и правни съвети, отколкото някога „Бийтълс“ са получавали. Основният от тях беше „я не се впрягай“ и ние не се впрягахме. Завърших Кеймбридж и после три години гладувах.

— Е, ама не те ли засякох веднъж тъкмо по онова време? — обади се Рег. — И ти нали ми каза тогава, че работите ти вървели добре?

— Да, за уличен метач си вървяха много добре. Улиците бъкаха от боклук. Струваше ми се, че бих могъл да изградя върху него цяла кариера и още щеше да остане. Да, ама сложих чувала си с боклука на територията на друг метач.

Рег поклати глава.

— Тази работа не е била за тебе, сигурен съм. Има колкото си щеш занятия, в които подобно поведение би ти осигурило бързо издигане.

— Е, захванах се с някои, но нито едно не беше кой знае колко по-престижно. Пък и никъде не се задържах твърде дълго, защото все се опитвах да върша всичко както трябва. Спях денем по бараките с пилците и по кабинетите с папките — според това, какво работех в момента. Нали разбирате, по цели нощи стоях пред компютъра и се опитвах да го науча да свири „Трите слепи мишки“. Това беше важна цел за мене.

— Сигурен съм — съгласи се Рег. — Благодаря — кимна той на прислужника, който вдигна чинията с недоядената му супа. — Много благодаря. „Трите слепи мишки“, а? Хубаво. Хубаво. Значи без съмнение най-накрая си успял и на това се дължи сегашното ти видно положение, така ли?

— Е, има и още нещичко…

— Тъкмо от това се страхувах. Жалко обаче, че не си донесъл и компютъра със себе си. Сигурно щеше да поразведри горката млада дама, която в момента е принудена да търпи нашата изкуфяла и свадлива компания. Едно бързо избухване на „Трите слепи мишки“ би направило много за съживяването на духа й. — И той се наведе напред и погледна покрай двамата си съседи отдясно към момиченцето, което продължаваше да седи сгушено на стола.

— Здрасти — рече той.

То го погледна стреснато, после сведе срамежливо очи и отново заклати крака.

— Кое според тебе е по-лошо? — попита Рег. — Супата или компанията?

То изхихика неохотно, все още със сведени очи.

— Мисля, че постъпваш мъдро, като не се ангажираш с мнение на този етап — продължи Рег. — Аз самият чакам морковите — едва тогава бих могъл да преценя. Варят ги още от събота, но се боя, че може и да не им е достатъчно. Единственото, което би могло да е по-гадно от тези моркови, е Уоткин. Той е ей онзи мъж със смахнатите очила, дето е седнал между нас. Между другото, аз се казвам Рег. Ела ме изритай, когато ти се намери време.