Дъглас Адамс: Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

— Горкият изперкал човечец — продължи Рег. — Джордж III имам предвид. Той е бил, както може би вече знаеш, вманиачен на тема време. Напълнил си двореца с часовници. И непрекъснато ги навивал. Случвало му се да се надигне посред нощ и да тръгне да снове из палата по нощница, за да навива часовници. Много размишлявал за това, че времето продължава да върви все напред и само напред, нали разбираш. Толкова гадости му се били случили в живота, че се ужасявал от мисълта някоя от тях да не му се случи отново, ако дори за миг на времето се позволи да се плъзне обратно. Напълно понятен страх, особено ако си луд за връзване, какъвто той — боя се, че ми се налага да го спомена, макар и с най-най-дълбока симпатия към горкия човечец — несъмнено е бил. Тъкмо той ме е назначил, или по-скоро би трябвало да кажа, е създал моята катедра, тази професура, нали разбираш, поста, който имам честта да заемам… Та докъде бях стигнал? А, да. Той създал тази… ъ-ъ… Катедра по хронология, за да установи дали за това, че нещо се случва след друго нещо, има някаква конкретна причина и да разбере дали има някакъв начин да се спре тази работа. Тъй като отговорите на трите въпроса са, както веднага се досетих, „да“, „не“ и „кой го знае“, разбрах, че бих могъл спокойно да прекратя по-нататъшните си проучвания.

— А предшествениците ви?

— Ами и те са били кажи-речи на тоя акъл.

— Но кои са били те?

— Кои са били ли? Ами много готини хора, разбира се, много готини — всичките до един. Напомни ми да ти разкажа за тях някой ден. Виждаш ли онази тухла там? Уърдсуърд е драйфал върху нея едно време. Велик човек!

Всичко това беше преди десетина години.

Ричард се огледа из обширната трапезария, за да види какво се бе променило с годините, и отговорът, разбира се, беше: „абсолютно нищо“. Горе, в мрачните висини, осветени мъждиво от трепкащия пламък на свещите, висяха призракоподобните портрети на разни министър-председатели, архиепископи, политически реформатори и поети, всеки от които може би на времето си беше драйфал върху същата онази тухла.

— Е — обади се Рег с висок поверителен шепот, сякаш обясняваше на монахините в някой метох как точно се пробиват зърната на гърдите, — чувам, че най-накрая изведнъж ти потръгнало много добре, а?

— Ъ-ъ… Ами, такова, ам’че да — отвърна Ричард, който бе изненадан от въпросния факт също толкова, колкото и всеки друг. — Да, така си е.

Няколко от погледите около масата се приковаха в него. Компютри — чу се да шепне някой извинително на съседа си от по-долния край на масата. Прикованите погледи се отковаха и се извърнаха.

— Чудесно — каза Рег. — Много се радвам за тебе, много, много се радвам.

— Кажи ми — продължи той и чак миг по-късно Ричард се усети, че професорът не говори на него, а се е обърнал надясно и сега приказва на другия си съсед — за какво е цялата тази работа, всичкото… — той махна небрежно с ръка към свещите и колежанските сребърни прибори — всичкото това.

Съседът му, човек с вид на мъдър старец, се извърна много бавно и го изгледа така, сякаш страшно се дразни от това, че го карат да възкръсва по подобен начин.

— Коулридж — изсъска тънкият му гласец. — Вечерята е в чест на Коулридж, дъртак изкуфял! — и той отново се извърна бавно с лице към масата. Името му беше Коули; той беше професор по археология и антропология и често зад гърба му говореха, че за него това е не толкова сериозна академична наука, колкото възможност да възкреси детството си.

— А, това ли било — измърмори Рег и отново се обърна към Ричард. — Вечерята е в чест на Коулридж — заяви той с тон на познавач. — Коулридж е учил в този колеж, нали разбираш — добави той след миг. — Коулридж. Самюъл Тейлър. Поет. Редно е да си чувал за него. Неговата вечеря. Е, не буквално, разбира се. Досега щеше да е изстинала. — Мълчание. — Ето, сложи си сол.

— Ъ-ъ… Благодаря, мисля да поизчакам — изненадано отвърна Ричард. На масата още нямаше нищо поднесено.

— Хайде де, вземи я — настоя професорът и му тикна под носа тежката сребърна солница.

Ричард примигна в почуда, но протегна ръка да я хване, като вътрешно сви рамене. В момента, в който примигна обаче, солницата сякаш се изпари.

Ричард се втренчи учудено там, където само преди миг стоеше тя.

— Бива си го, а? — ухили се Рег и измъкна липсващия прибор иззад ухото на смъртника отдясно.

Неочаквано се разнесе кикот — съвсем като на момиче. Рег се усмихна дяволито.

— Много дразнещ навик, знам. Той е следващият в списъка ми от пороци за отказване след пушенето и пиявиците.