Дъглас Адамс: Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

И времето започна да тече, та да се къса.

Високо върху едно скалисто възвишение, яхнал един отегчен кон, седеше един Електрически монах. Изпод грубата си шаечна качулка той беше втренчил немигащ взор в друга долина, с която си имаше проблеми.

Денят, беше горещ, слънцето висеше в маранята сред празното небе и пердашеше сивкавите скали и мижавата, прегоряла тревица. Нищо не помръдваше, дори и Монахът. Е, опашката на коня мърдаше — потрепваше леко и се опитваше да поразмърда въздуха, но само толкова. Иначе нищо не помръдваше.

Електрическият монах беше електродомакински уред, каквито са например миялната машина и видеото. Миялните машини мият досадните чинии вместо вас и по този начин ви спестяват грижата да ги миете сами; видеото пък гледа досадната телевизия вместо вас и по този начин ви спестява грижата да си я гледате сами. Електрическите монаси пък вярват в разни неща вместо вас и по този начин ви спестяват все по-тежката задача да вярвате във всичко, в което се очаква да вярвате.

За лош късмет тъкмо този Електрически монах беше развил дефект и бе започнал да вярва в какво ли не, подбрано повече или по-малко наслуки. Дори беше почнал да вярва в неща, в които мъчничко биха повярвали дори и в Солт Лейк Сити. Не че беше чувал за Солт Лейк Сити, разбира се. Нито пък беше чувал за квингигилиона, колкото приблизително е разстоянието в километри от тази долина до Голямото солено езеро в Юта 1 1 В превод Солт Лейк Сити означава — „Град на Соленото езеро“. — Б.пр. .

Проблемът с долината беше следният: в момента Монахът вярваше, че долината и всичко вътре в нея и около нея, включително и самият Монах и конят му, е обагрено в еднакъв бледорозов цвят. Това му създаваше известни трудности при различаването на едно нещо от друго и поради това му беше невъзможно нито да направи каквото и да е, нито да отиде някъде — или ако не беше невъзможно, то поне беше мъчно и опасно. Оттук идваха и неподвижността на Монаха, и досадата на коня, на който досега му се бе налагало да се примирява с какви ли не глупотевини, но тайничко си мислеше, че тази е от най-големите.

Колко дълго щеше да вярва Монахът във всичко това? Е, според самия Монах — довека. Вярата му, способна да мести планини, или поне да ги смята за розови въпреки всички налични доказателства, беше твърда и непоклатима, тя беше огромна скала, по която светът би могъл да мята каквото му падне и все пак тя не би трепнала дори. На практика — това го знаеше конят — траеше горе-долу двадесет и четири часа.

Та, значи, какво бихме могли да кажем за този кон, дето си имаше собствено мнение по разни въпроси и беше скептично настроен към определени неща? Не е много обичайно за един кон, нали? Може би конят пък да беше необичаен?

Ни най-малко. Макар без съмнение да беше красив и добре сложен представител на вида си, той все пак си беше един най-обикновен кон — такъв, какъвто конвергентната еволюция е създала на много места, където можем да открием живот. Конете винаги са разбирали много повече от онова, което са показвали, че разбират. Мъчно е да бъдеш яхан по цял ден — всеки ден — от някого другиго, без да си съставиш собствено мнение за него.

Когато бяха конструирани първите модели на тези Монаси, се смяташе за важно те от пръв поглед да бъдат разпознавани като изкуствени предмети. Не трябваше изобщо да съществува опасността да приличат на живи хора. И на вас не би ви харесало видеото ви да се изтегне на дивана, докато гледа телевизия. Още по-малко би ви харесало да си вири носа, да се налива с бира и да ви праща да му купувате пици.

Та, значи, Монасите бяха конструирани с външен облик, отличаващ се с оригиналност на дизайна и практическа способност за яздене на кон. Последното беше важно. Хората — пък и вещите — изглеждат по-искрени, когато яздят кон. И заради това се взе решение, че два броя крака биха били и по-подходящи, и по-евтини от обичайните седемнадесет, деветнадесет или двадесет и три; кожата, с която облякоха Монасите, беше по-скоро розова, отколкото тъмнолилава, по-скоро мека и гладка вместо назъбена. Освен това броят на устите и носовете беше ограничен до една (един), но пък в замяна им бе монтирано допълнително око, като по този начин общият им брой възлезе на две. Доста странен вид имаше това същество. Наистина. Но пък вярно — страшно го биваше да вярва и в най-големите нелепости.

Този Монах се беше сбъркал за първи път, когато един ден просто му бяха възложили прекалено много неща за вярване. По погрешка го бяха свързали с едно видео, което гледаше едновременно единадесет канала, и това предизвика избухването на цял куп нелогични вериги в него. На видеото, разбира се, му се налагаше само да гледа всичко това; не му се налагаше и да му вярва. Ето защо инструкциите за експлоатация на този или онзи уред са много важно нещо.