Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

— Да, да, знам — обади се Один.

— Тор… — понечи да се намеси Кейт.

— Е, сега вече се отървах от всичко това! — кресна Тор.

— Да, виждам…

— Отидох на едно място, където можех да си вилнея на спокойствие, защото знаех, че ще си зает и ще очакваш и аз да се появя там, където си ти. Накрещях си се на воля, поразпердушиних това-онова и вече нищо ми няма! И за начало ще скъсам това!

Разкъса договора, хвърли парчетата във въздуха и ги изпепели с поглед.

— Тор… — пак понечи да се намеси Кейт.

— И сега ще оправя всичко, дето го забърка, за да се уплаша аз, задето съм се ядосал! Горкото момиче от гишето — да се превърне в автомат за кока-кола! Пуф! Бам! Готово — ето я пак! Онзи реактивен изтребител, който се опита да ме свали, докато летях към Норвегия! Пуф! Бам! Ей го пак! Видя ли — пак сам съм си господар!

— Какъв реактивен изтребител? — попита Кейт. — За реактивен изтребител нищо не си ми казвал!

— Ами оня, дето се опита да ме застреля над Северно море. Посдърпахме се и аз, щото нещо се бях поразгорещил, взех, че превърнах пилота с все самолета в орел, и оттогава не ме оставя на мира. Но сега всичко вече е наред. Не ме гледай така. Каквото можах, направих. Погрижих се за жена му, уредих й да удари една голяма печалба от лотарията. Виж какво — добави той гневно, — много ми беше трудно, разбери ме. Добре. Нещо друго има ли?

— Нощната ми лампичка — тихо му напомни Кейт.

— И нощната лампичка на Кейт! Тя няма да бъде повече котенце! Пуф! Бам! Тор казва — и щом го казва, вече е така! Какъв беше този шум?

Червено сияние заливаше лондонския хоризонт.

— Тор, май баща ти не е добре.

— Надявам се, че не е, проклетникът му! О… Какво има? Татко? Добре ли си?

— Бях толкова, толкова глупав и загубен — изхълца Один. — Бях толкова лош и гаден, и…

— Е, и аз точно така мисля — рече Тор и приседна на крайчеца на леглото му. — И какво ще правим сега?

— Не бих могъл да живея без чаршафите и без сестра Бейли, и… Толкова, толкова време измина и вече съм толкова, толкова стар… Тоу Раг ми каза, че трябвало да те убия, но… но по-скоро бих се самоубил. О, Тор…

— О — рече Тор, — разбирам. Ами… Не знам какво да правя. Майната му. Майната му на всичко.

— Тор…

— Да, да, к’во?

— Тор, много е просто… онова, което трябва да направиш за баща си и „Уудшед“ — каза Кейт.

— Така ли?! И какво е то?!

— Ще ти го кажа при едно условие.

— О, така ли?! И какво е то?!

— Да ми кажеш колко камъни има в Уелс.

— Какво?! — възкликна Тор побеснял. — Бягай оттука! Цели години изгубих за това!

Кейт сви рамене.

— Не! — настоя Тор. — Всичко друго, но не и това! Пък и бездруго… — добави той кисело, — … и бездруго вече ти го казах.

— Не, не си ми го казал.

— Казах ти го! Казах ти, че им загубих броя някъде посред Гламорган. Е, какво, пак ли да започвам отначало?! Помисли си само, мойто момиче!

Проправяйки си път през трудния терен на североизток от Валхала — мрежа от пътеки, които като че ли водеха единствено към други пътеки, които на свой ред водеха човека към първите пътеки, та да се пробва пак, — вървяха двама души: единият — огромно, тъпо и разярено същество със зелени очи и коса, която висеше от колана му и постоянно затрудняваше сериозно вървежа му, а другото — дребно изперкало същество, яхнало по-едрото, и то непрекъснато го ръчкаше и всъщност още повече затрудняваше вървежа му.

Най-накрая те стигнаха до ниска, дълга сграда, от която се разнасяше воня, втурнаха се вътре и закрещяха, че им трябвали коне. Старият коняр излезе, позна ги и тъй като вече беше чул за позора им, отначало не беше много склонен да им помага. Косата проблясна във въздуха, главата на коняря подскочи изненадано нагоре, а тялото му залитна обидено назад, олюля се несигурно и понеже нямаше кой да му нареди обратното, се катурна назад по своя собствена воля. Главата му тупна в сеното.

Двамата бързо впрегнаха два коня в една каручка, изтрополиха навън и хванаха широкия път, който водеше на север.

Бързо изминаха километър и половина. Тоу Раг току удряше като луд конете с дълъг, жесток камшик. След няколко минути обаче конете забавиха ход и взеха да се озъртат нервно. Тоу Раг ги заудря още по-силно, но те още повече се изнервиха. Изведнъж изгубиха всякакъв контрол и ужасено подскочиха назад. Колата се прекатури и изсипа пасажерите си на земята. Те мигом скочиха на крака побеснели от ярост.

Тоу Раг закрещя по уплашените коне и тогава с бялото на окото си мярна онова, което така ги беше стреснало.