Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

— Искам само едно нещо, господин Дрейкот — рече Дърк Джентли, — и то е да ви видя мъртъв. Нищо повече.

— Е, майната ти и на тебе тогава.

Дърк Джентли се обърна, излезе и тръгна да съобщава на новия си клиент, че вероятно ще си имат проблеми.

Малко по-късно едно тъмносиньо БМВ безшумно потегли от иначе безлюдния преден двор на гара „Сейнт Панкрас“ и пое по пустите улици.

Малко обезкуражен, Дърк Джентли намъкна шапката си и остави своя новопридобит и новоотказал се клиент, който му каза, че искал да го оставят насаме и сигурно щял да се превърне в плъх ли, в що ли — като някои други, които би могъл да спомене.

Затвори масивната врата зад себе си и бавно се отправи към балкона, надвиснал над огромната сводеста зала, пълна с богове и герои — Валхала. Пристигна тъкмо когато и последните пируващи вече се изпаряваха — предполага се, за да се появят още в същия миг в огромната сводеста гара „Сейнт Панкрас“. Известно време се взираше в празната зала. Огньовете сега се бяха превърнали просто в тлеещи въглени.

После помръдна едва забележимо глава и самият той също се пренесе на гара „Сейнт Панкрас“. Намери се в един ветровит и дрипав коридор на пустия „Мидланд гранд хотел“. Там, в огромната тъмна чакалня на гара „Сейнт Панкрас“, той отново съзря последните пируващи от Валхала, които се изнизваха навън, към студените лондонски улици, за да си намерят някоя пейка, проектирана така, че човек да не може да спи на нея, и да се опитат да поспят.

Въздъхна и се помъчи да намери път към изхода на запустелия хотел — задача, която се оказа доста по-мъчна, отколкото очакваше: коридорите на хотела представляваха огромен мрачен лабиринт. Най-накрая откри огромното вито готическо стълбище, което водеше надолу към огромните арки на фоайето, украсени с гравирани дракони, грифони и орнаменти от тежко ковано желязо. Главният вход беше заключен — стоеше си заключен от години — и Дърк трябваше да свърне по един страничен коридор, за да стигне до изхода, оборудван с един едър мъжага за нощен пазач. Той настоя да разбере как така Дърк е успял да се промъкне в хотела и отказа да приеме което и да било от обясненията му. Най-накрая му се наложи просто да пусне Дърк да си ходи — пък и какво друго му оставаше.

Дърк притича до входа за билетните каси на гарата, после — в самата гара. Известно време само стоеше и се оглеждаше, а след това се измъкна през главния гаров изход и слезе по стълбището, което водеше към „Сейнт Панкрас роуд“. Щом се появи на улицата, толкова се изненада, че никой случайно минаващ орел не го връхлита веднага, че се препъна, пльосна се по очи и биде прегазен от първия утринен мотоциклетист.

Тор нахлу с гръм и трясък през задната стена в дъното на Голямата зала на Валхала, готов да обяви пред събралите се богове и герои, че най-накрая е успял да се добере до Норвегия и е намерил копие от договора, подписан от Один, погребано дълбоко в недрата на една планина, но не можа да го обяви, защото всички си бяха тръгнали и нямаше никой.

— Няма никой — каза той на Кейт и я пусна от здравата си хватка. — Всички са си тръгнали.

И увеси нос.

— К’во… — каза Кейт.

— Я да проверим в покоите на дъртия — рече Тор и метна чука си към балкона.

Чукът ги повлече на буксир.

Защура се из просторните покои, без да обръща внимание на молбите, протестите и буйния поток от обиди, които сипеше Кейт.

И там го нямаше.

— Тука някъде е — ядосано се тросна Тор и помъкна чука след себе си.

— К’во…

— Ще минем отвъд чертата — каза той и пак награби Кейт.

Минаха от другата страна на света.

Намираха се в обширната спалня на хотелски апартамент.

Подът беше застлан с боклук и парчета изгнил килим. Прозорците бяха зацапани вследствие на дългогодишното пренебрежение. Всичко беше осеяно с курешки на гълъби, а олющената боя изглеждаше така, сякаш няколко малобройни семейства морски звезди се бяха размазали по стените.

В средата на стаята някой беше зарязал една болнична количка, а на нея сред великолепно изпрани чаршафи лежеше старец. От единственото му око се стичаха сълзи.

— Намерих договора, копеле гадно! — разпени се Тор и размаха пергамента. — Разбрах каква си я забъркал. Продал си цялата ни мощ на… на някакъв си адвокат и на… на някаква си рекламаджийка, и… и на какви ли не още! Откраднал си нашата мощ! На мене все ми беше останала някаква, защото аз съм твърде силен, но ти постоянно ме държеше объркан и засрамен и когато се ядосвах, все правеше така, че да се случват разни гадости! Пречеше ми да стигна до Норвегия по какви ли не начини, защото си знаел, че ще намеря това! Ти и онова гнусно джудженце Тоу Раг. Години наред ме оскърбяваше и унижаваше и…