Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

При мисълта, че просто ще изпрати някого да изнесе и извози нанякъде проклетото нещо, започна да си подсвирква. Свърна към „Лъптън роуд“ и щом зърна полицейските коли, замръзна на място. И линейката. Нещо не беше наред. Това нещо като че ли не се вместваше особено уютно в представите му до образа на новия хладилник.

Дърк познаваше „Лъптън роуд“. Просторни триетажни къщи с широки викториански тераси, които се извисяваха горди, могъщи и възмутени от полицейските коли. Възмущаваха се, ако патрулките се навъртаха наоколо по няколко и ако сигналните им лампи светкаха. Обитателите на „Лъптън роуд“ обичаха да виждат само по една добре поддържана полицейска кола, която патрулира нагоре-надолу по улицата ведро и внушително — само така можеше да се поддържа ведростта и внушителността на техните недвижими имуществени ценности. Но в момента, когато сигналните лампи започнеха да присветват в онова синьо, от което ти побеляват кокалчетата на ръцете, те потапяха в мъртвешка бледност не само иззиданите като по конец тухли, а и самите ценности, представлявани от тези тухли.

Загрижени лица се долепяха до прозорците на съседните къщи, видимо раздразнени от синьометните душевадки.

Бяха точно три, три полицейски коли, спрели напреки на пътя по начин, който правеше от улицата нещо по-възвишено от обикновен паркинг. Този начин възвестяваше с мощен глас на целия свят, че законът е тук и е взел нещата в свои ръце, и че всеки, който има нормалното, здраво и ведро намерение да мине с колата си по „Лъптън роуд“, може да отиде да си го начука.

Дърк забърза нагоре по улицата, а потта рукна под тежкото му кожено манто. Пред него се изпречи полицай с разперени ръце, твърдо решен да си поиграе на бариера, но Дърк го удави в такъв порой от думи, че униформеният не можа да изплува на повърхността с никакъв смислен отговор. Дърк се отправи към къщата.

Пред вратата го спря друг полицай и Дърк тъкмо се готвеше да размаха пред носа му изчерпана кредитна карта от „Маркс и Спенсър“ с ловкото движение, отработвано с часове през дългите вечери, в които нямаше какво друго да прави, когато униформеният внезапно каза:

— Ей, ама ти случайно да се казваш Джентли?

Дърк се втренчи изпитателно в него. Издаде някакъв звук, който можеше да е както „да“, така и „не“ в зависимост от обстоятелствата.

— Щото шефът те търси.

— Така ли? — попита Дърк.

— Познах те по описанието, което даде — обясни униформеният, докато го оглеждаше от горе до долу с бегла самодоволна усмивка.

— Всъщност — продължи униформеният, — той произнасяше името ти като мръсна дума. Дори изпрати Едрия Боб Откривача с една кола да те открие. Но тъй както те гледам, добре си, та сигур не те е открил. Тия, дето ги открива Едрия Боб Откривача, идват малко по-смачкани. Стават, тъй да се каже, само за съдействие при разследването, ама за нищо друго. По-добре влизай. По-добре ти, отколкото аз — добави спокойно той.

Дърк погледна към къщата. Всички прозорци бяха плътно закрити с чамови жалузи. Макар в останалите отношения къщата да си изглеждаше добре поддържана, тънеща в чистота и очебийно богатство, захлопнатите кепенци на прозорците навяваха усещането за внезапно опустошение.

Странно, но откъм мазето като че ли се чуваше музика или по-скоро една и съща думкаща музикална фраза, която се повтаряше отново и отново. Звучеше така, сякаш иглата беше зациклила в някоя драскотина на плочата, и Дърк се почуди защо все още никой не беше изключил уредбата или поне не беше побутнал иглата така, че парчето да продължи нататък. Песента му звучеше много познато и Дърк предположи, че я е чувал по радиото наскоро, макар и да не можеше да я познае. Отрязъкът, който се чуваше, звучеше приблизително като:

И така нататък.

— Е, к’во сега, да те моля ли да слезеш в мазето? — каза изнервено униформеният, сякаш това беше последното нещо, което някой с всичкия си би се сетил да направи.

Дърк кимна сдържано и изкачи стъпалата към входната врата, която беше леко открехната. Разтърси глава и напрегна рамене в опит да прогони вибрациите в мозъка си.

Влезе.

Преддверието говореше за богатство, което е споходило човек с изкован в студентските години вкус. Подът беше от изподрано, дебело лакирано дюшеме, стените — бели, с окачени по тях гръцки килими, определено скъпи гръцки килими. Дърк беше готов да се обзаложи (макар и не да си плати), че при едно по-старателно претърсване на къщата сигурно щяха да излязат наяве, наред с останалите тъмни тайни, поне петстотин акции на „Бритиш телеком“ и колекция от плочите на Дилън до „Блъд он тракс“.