Дъглас Адамс - Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Шофьорът се засмя.

— Надалеч ли караш дъртия? — попита Дърк с тон на изпечен доставчик на носорози, обменящ опит с друг. Огледа камиона с възхитен поглед.

— Само до Малибу — отвърна шофьорът. — Малко по нагоре в каньона Топанга.

Дърк цъкна с вид на разбирач и сякаш каза: „Какъв каньон Топанга бе, аз веднъж откарах цяло стадо диви животни до Кардиф с микробус. Ето на това му казвам аз проблем.“ — Дръпна яко от цигарата.

— Сигурно е било някакво парти — отбеляза.

— Парти ли? — попита шофьорът.

— Винаги съм казвал, че носорозите са кофти гости за всяко парти — каза Дърк. — Щом трябва, опитай, ама се дръж здраво. — Дърк смяташе, че задаването на директни въпроси прави хората подозрителни. Далеч по-полезно беше да говориш пълни глупости и да се оставяш да те поправят.

— Какво искаш да кажеш с това „парти“? — попита шофьорът.

— Партито, на което е присъствал другият носорог — каза Дърк и потупа странично носа си, — когато е умрял.

— Присъствал ли? — намръщи се шофьорът. — Не бих казал, че наистина е присъствал.

Дърк окуражаващо вдигна вежда.

— Спуснал се от хълмовете, строшил оградата, разбил прозорците на къщата, направил два кръга в стаята, ранил седемнайсет души, изнесъл се в градината и някой го застрелял, след което паднал в басейна, който бил пълен с голи сценаристи, и повлякъл със себе си и петдесет кила сос от авокадо и някаква полинезийска плодова салата.

Дърк си даде няколко секунди, за да осмисли информацията.

— А къщата чия е била? — попита.

— На някакви кинаджии. Казват, че миналата седмица им идвал на гости Брус Уилис. Не тая.

— Доста жестоко спрямо горкия носорог — отбеляза Дърк. — А сега и още един.

Как пристига Дъглас Адамс на кафе? Ако беше като монтечитаните, които се отбиват в „Пиер Лафонд“, щеше да се появи в SUV, луксозна кола или в луксозна SUV. Най-обикновеното кафе в „Пиер Лафонд“ струва 1.25 долара и се нарича „екологично френско кафе“. Вкусът му е същият като на кафето в „Макдоналдс“ или като на екологично диференциално масло, не че на тези дето карат SUV им пука.

Очаквах от Адамс нещо повече от SUV. Исках да го видя да изскача от космически кораб, да се материализира или дори да дойде пеш. Това е човекът, който написа „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и успя да направи живота, вселената и всичко останало далеч по-забавни. Затова се учудих, как ли щеше да пристигне?

Черен мерцедес.

Адамс е висок метър и деветдесет и пет и очите му са големи и кръгли. Беше имал лош ден. Дъщеря му била болна и кроасанът, който ядеше в пет следобед, беше обядът му. Но животът не се беше отнесъл жестоко с четирийсет и девет годишния Адамс. Той пътуваше по целия свят, деветте му книги се бяха продали в над 15 милиона екземпляра, а вечно отлаганият филм по „Пътеводителя“ вече се продуцира от „Дисни“ и ще се прави то режисьора на „Остин Пауърс“.

— Юбилеен филм, който се прави от двайсет години и още повече се прави сега — каза Адамс. — Но ще видим. Щеше ми се никога да не ми беше хрумвала идеята за филм. Нямаше да изгубя десет години от живота си.

За пръв път от десет години насам Адамс работи върху книга.

— По едно време беше взело сериозно да ми писва. Книгите ми поглъщат идеи с невероятна скорост — каза той. — Да започна с това, че никога не съм възнамерявал да пиша книги. Затова реших да се занимая с куп други неща… Резултатът е, че разполагам със страшно много идеи и сега паниката е „Ще успея ли да ги употребя всичките до края на кариерата си, ако продължават да се раждат със същата скорост?“ Другата паника, разбира се, е вечният проблем писателя с реализацията му. Мисля, че се страхувам да пиша повече от другите писатели.

Новата книга не е от „Пътеводителя“ — те вече са пет — нито е за Дърк Джентли, но стилът ще бъде познат на всеки, който ги е чел.

— От тогава досега се натрупаха купища сюжетни линии, които ме чакат да ги превърна в книги. Една от тях ще озаглавя „Сьомгата на съмнението“, но още не знам коя точно.

През 1990 г. Адамс заедно със зоолога Марк Карвардайн написва „Да видиш за последно“. Това е книгата, която се намира най-трудно и която му е най-любима. В днешната си реч пред университета в Санта Барбара Адамс — който живее в Санта Барбара от три години — ще говори именно за нея.

— Изнасям речи из цялата страна — каза Адамс. — И затова много ми се щеше да говоря и тук. Един вид „Здрасти, ето ме“.