Дъглас Адамс - Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

— Всъщност доста сериозно.

Адамс трябваше да се качи в черния си мерцедес, и да се прибере, за да я види.

И така направи.

Интервюто е взето от Бредън Бюлер

„Артсуик“

ПОКЛОН ПРЕД Дъглас Адамс, известен най-вече като автор на „Пътеводител на галактическия стопаджия“, който в събота почина от инфаркт на четирийсет и девет години.

Това не е некролог; ще има време за некролози. Не е последна почит, не е обозрение на един забележителен живот, не е панегирик. Това е най-искрена почит, написана твърде скоро, за да е балансирана и внимателно премислена. Дъглас, не вярвам, че си мъртъв.

Във вчерашната слънчева майска сутрин, в седем и десет се измъкнах от леглото и както обикновено отворих електронната си поща. Повечето беше джънк, имаше и няколко имейла, които очаквах. Прегледах списъка и погледът ми изведнъж попадна върху името на Дъглас Адамс. Поне щях да се повеселя малко. След това щях да се заема с обичайната си работа.

Но какво се казваше в този имейл? Дъглас Адамс починал от инфаркт преди няколко часа. Може да е клише, но думите се размазаха през очите ми.

Сигурно беше някаква шега. Сигурно беше някой друг Дъглас Адамс. Твърде абсурдно, за да е истина. Сигурно ще спях. Отворих съобщението, което ми беше изпратил един известен германски програмист. Не беше шега, бях напълно буден. И беше този Дъглас Адамс, който трябваше, или по-скоро, който не трябваше. Внезапен инфаркт в някакъв гимнастически салон в Санта Барбара. „Боже, какъв човек беше“ — пишеше в края на съобщението. Наистина, какъв човек. Гигант. Близо два метра, широкоплещест и не се изгърбваше като някои дето се стесняват от ръста си. Нямаше я онази мачо агресивност, която би изглеждала заплашително при един толкова висок мъж. Нито се извиняваше за ръста си, нито се перчеше с него. Той беше част от шегата.

Един от най-остроумните хора на нашето време, с изискан хумор, почерпен от дълбокото познание на литературата и науката, две от най-любимите ми неща. И той ме запозна с жена ми — на партито за четирийсетия си рожден ден.

Бяха връстници и бяха работили заедно по сериала „Доктор Кой“. Чудя се дали да я събудя и да й кажа, или да я оставя да поспи още малко, преди да й разваля деня. Той сложи начало на съвместния ни живот и беше важна част от него. Трябва да й кажа сега.

С Дъглас се запознахме, когато му писах като негов почитател — мисля, че това е единствения път, когато съм го правил. Много ми харесваше „Пътеводител на галактическия стопаджия“. След това прочетох „Холистична детективска агенция Дърк Джентли“.

Веднага щом я свърших, обърнах на първа страница и започнах отначало — за пръв път ми се случваше и му писах, за да му кажа. Той ми отговори, че е почитател на книгите ми и ме покани да му гостувам у дома в Лондон. Рядко съм виждал толкова жизнен дух. Бях подготвен за това, че ще е забавен. Не бях подготвен за задълбочените му научни познания. Трябваше да се досетя, защото много шеги в „Пътеводителя“ са неразбираеми, ако не разбирате доста от съвременна наука. И беше истински експерт в областта на съвременната електроника. Говорили сме за наука много, насаме и дори пред публика, на литературни фестивали и по телевизията. И той стана моят гуру по всички технически проблеми. Вместо да се боря с разни инструкции написани на тихоокеански английски, биех един имейл на Дъглас. Той ми отговаряше, нерядко само след минути, без значение дали си беше в Лондон, в Санта Барбара или където и да е по света. За разлика от справочниците, Дъглас разбираше проблема ми съвсем точно, знаеше точно защо ме безпокои и винаги имаше решение, подробно и остроумно обяснено. Електронната ни кореспонденция бъкаше от литературни и научни шеги, както и от мили саркастични отклонения. От тях бликаше технофилия и невероятно чувство за абсурдните ситуации. Целият свят беше един огромен скеч на Монти Пайтън и човешката глупост беше също толкова смешна в Силиконовата долина, както и навсякъде другаде по планетата. Той се смееше и на себе си със същото чувство за хумор. Например неговите епични творчески блокажи. („Обичам крайните срокове. Обичам да ги чувам как свистят покрай мен.“). Според легендите, веднъж издателят и агентът му го затворили в една хотелска стая без телефон и без да може да прави нищо друго освен да пише, като го пускали навън само за кратки разходки с придружител. Когато ентусиазмът му се стопеше и развиваше биологични теории, които бяха твърде ексцентрични за професионалния ми вкус, реакцията му на моето отхвърляне винаги беше по-скоро да се надсмее над себе си, отколкото да падне духом. След което се пробваше още веднъж.