Дъглас Адамс - Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Становището на полицая беше, че изпреварването във вътрешната лента е крайно опасно. Защо? Защото така казвал законът. Но паркирането на завой без никаква видимост на хлъзгав път не било опасно, защото съм бил спрял там по нареждане на полицията, което го правело законно и поради това (тук логическата нишка се губеше) безопасно.

Моето становище беше, че приемам, че съм извършил (доста безопасно) маневра, която според законите на Англия е незаконна, но че настоящата ситуация, в която сме паркирали на завой без видимост на пътя на бързо движещи се коли, е животозастрашаваща поради действителните физически закони на вселената.

Следващият довод на полицая беше, че аз не съм във вселената, а в Англия, довод, който ми е бил излаган и преди. Отказах се да търся победа в спора и се съгласих с всичко, само и само да се махнем по-скоро от там.

Всъщност, причината с такава чиста съвест да изпреваря във вътрешната лента беше, че съм свикнал да карам в щатите, където всеки упражнява, когато пожелае, конституционното си право да кара в която скапана лента пожелае. Според щатските закони изпреварването във вътрешната лента (когато пътните условия го позволяват) е абсолютно законно, абсолютно нормално и поради това абсолютно безопасно.

Но ще ви кажа, кое не е.

Веднъж бях в Сан Франсиско и паркирах на единственото свободно място, което се оказа от другата страна на улицата. Законът ме връхлетя с цялата си мощ.

Давал ли съм си сметка колко опасна била маневрата, която току-що съм направил? Аз изгледах закона леко тъповато. Какво бях сторил?

Паркирал съм, каза законът, срещу посоката на движението.

Аз огледах озадачено улицата. Какво движение? — попитах.

Движението, което щеше да го има, ако имаше движение, отвърна законът.

Метафизиката дойде малко в повече, дори за мен, затова обясних, малко плахо, че в Англия паркираме, където намерим свободно място и не правим на голям въпрос от коя страна на улицата е. Той ме изгледа слисано, сякаш бях извадил невероятен късмет да изляза жив от една страна с такива дивашки и ненормални маниери на паркиране, и чевръсто ми написа квитанция за глоба. Повече от ясно беше, че му се ще да ме депортира, преди подривните ми идеи да са предизвикали хаос и анархия по улиците, където нямаше по-тревожни проблеми от някакви си стрелби с автоматично оръжие. А то, както знаем, е напълно законно в щатите, и без него те щяха да бъдат завладени от еленски стада, стресирани правителствени чиновници и разюздани британски вносители на чай.

Покойният ми приятел Греъм Чапман, своенравен шофьор през повечето време, се възползваше от взаимното неразбирателство между британските и от щатските шофьорски нрави, като винаги носеше в себе си и британската и калифорнийската си книжки. Когато го спираха в щатите, им показваше британското си свидетелство за правоуправление и обратното. Освен това споменаваше, че е тръгнал към летището и ще напуска страната, което винаги се оказваше блага вест за полицаите, които я посрещаха с въздишка на облекчение и му махаха да си продължава по пътя.

Въпреки нередките неразбирателства между европейците и американците обаче нациите ни няколко десетилетия гледаха едни и същи филми и телевизионни сериали, което ни помогна да свикнем едни с други. Но всякакви други категорични мнения са немислими извън тези граници. В Китай например веднъж спрели поета Джеймс Фентън, затова, че велосипедът му имал фар. „Какво ще стане“ — много строго попитал полицаят, — „ако всички започнат така?“

Най-крещящият пример за нещо абсолютно забранено в една страна и напълно нормално в друга, обаче ми бе разказан от една моя братовчедка, която се кълне, че е истина, но аз все още не мога да се насиля да повярвам. Живяла е няколко години в Токио и ми разказа за едно съдебно дело, при което на шофьора, обвинен, че се е качил на тротоара, врязал се е във витрината на един магазин и е убил двама пешеходци, му било позволено да отбележи като смекчаващо вината обстоятелство факта, че е бил мъртвопиян.

Кои правила трябва да знаете, когато се местите да живеете в друга държава? Кои неща са позволени в една страна, но са забранени в друга? Здравият разум няма да ви каже. Трябва да си ги кажем едни на други.

„Индепендънт он Сънди“,

Януари 2000

Дами и Господа,

Всеки, който ме познава, знае колко се вълнувам, като тази вечер ви представям тази група. Заклет фен съм на Гари Брукър и на Прокъл Харъм от трийсет години насам, когато те изненадаха света, изскачайки буквално отникъде с един от най-големите хитове за всички времена и всички обстоятелства. След това изненадаха света още повече, тъй като се оказаха от Саутенд, а не от Детройт, както всички си мислеха. След това изненадаха света още повече с пълния си неуспех да извадят албум до четири месеца след сингъла, с оправданието, че още не са го написали. След което, в миг на несравнима пазарна проницателност и изобретателност, всъщност оставиха „Уайтър Шейд оф Пейл“ извън албума. Те никога не направиха нищо праволинейно, както знае всеки, който се е опитвал да проследи акордите на „Рум Тейл“.