Дъглас Адамс - Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Някои бяха повредени физически, други психически, но ефектът им върху мен бе да повреждат сериозно способността ми да се съсредоточавам. Във въздуха гъмжеше от животински косми и прах, носът ми беше постоянно възпален и течеше, и кихах на всеки петнайсет секунди. Поради това всичко, което не успеех да изследвам, развия и доведа до някакъв логичен край за петнайсет секунди, биваше насилствено изхвърляно от главата ми, заедно със солидна доза секрети.

Някои казват, че имам склонност да мисля и пиша в изречения от един ред, и ако в тази критика има някаква истина, то е почти сигурно, че навикът бе развит, докато живеех при баба си.

От къщата на баба ми се спасих, като отидох в началното училище, където за пръв път през живота си можех да дишам. Това новооткрито блаженство продължи цели две седмици, докато не започнах да тренирам ръгби. В първите пет минути на първия мач през живота ми успях да си счупя носа в собственото си коляно, което, макар очевидно да бе изключително постижение, има върху мен същия ефект, какъвто имаха онези геоложки катаклизми върху цели цивилизации в романите на Райдър Хагард — запечата ме за външния свят успешно и завинаги.

Най-различни УНГ специалисти по най-различни времена предприемаха мащабни спелеоложки експедиции в носовите ми проходи, но повечето се оттегляха в душевен потрес. Тези, които не се оттегляха в душевен потрес, не се връщаха изобщо, поради което понастоящем са по-скоро част от проблема, отколкото от неговото решение.

Единственото, заради което някога съм се изкушавал да пробвам кокаин, е зловещото предупреждение, че наркотикът разяжда хрущялните прегради. Ако вярвах, че наистина може да си пробие път през хрущялните ми прегради, щях с радост да изсмъркам цяла кофа кокаин и да го оставя да разяжда колкото прегради си поиска. Разколеба ме обаче наблюдението върху приятели, които го смъркаха с кофи, и чиято способност за съсредоточаване беше по-малка и от моята.

Затова, за момента съм се примирил с факта, че носът ми е по-скоро декоративен, отколкото функционален. Подобно на космическия телескоп „Хъбъл“, той е едно значително инженерно постижение, но всъщност не го бива за нищо, освен за евтини майтапи.

„Ескуайър“, лятото на 1991

1. Заглавие: „Слепият наблюдател“;

2. Автор: Ричард Докинс;

3. Кога я прочетохте за пръв път?

Когато беше издадена. Някъде през 1990.

4. Защо ви впечатли толкова?

Беше като да отвориш вратите и прозорците на тъмна и задушна стая. Осъзнаваш с що за супа от полусмлени идеи живеем, особено онези от нас с хуманитарно образование. Ние „донякъде“ разбираме еволюцията, макар тайно да си мислим, че тук има нещо повече. Някои от нас дори си мислят, че има „нещо като“ господ, който отговаря за нещата, които ни се струват невъзможни. Докинс внася доста светлина и свеж въздух, и ни показва, че еволюционната структура е изумително ясна и смайваща, когато най-накрая я видим. А, ако не я видим, съвсем буквално, ние изначално не знаем кои сме и откъде сме дошли.

5. Препрочитали ли сте я? Ако да, колко пъти?

Да, един или два пъти. Но се потопих в нея.

6. Усещането беше ли същото, както при първото четене?

Да. Пътищата на еволюцията са толкова противоречиви за нормалните ни интуитивни предположения за света, че винаги има място за шокиращо ново познание.

7. Препоръчвате ли я, или това е ваша лична страст?

Препоръчвам я на всеки и на всички.

Веднага трябва да подчертая, че не съм имал никаква официална връзка с никое куче. Никога не съм хранил куче, не съм го приютявал, не съм го ресал, не съм му намирал хора, които да го гледат, когато съм отсъствал, не съм го обезпаразитявал и не съм продавал органите му, когато ме е разочаровало. Накратко, нямам куче.

От друга страна, имам нещо като тайна и забранена връзка с едно куче или, по-скоро с две кучета. Следствието е това, че донякъде знам как се чувства една любовница.

Кучетата не са съседски. Дори не живеят… ами, щях да кажа на същата улица, и щях да увъртам още малко, но ще мина направо на истината. Те живеят в Санта Фе, Ню Мексико, което е едно ужасно място за кучета, пък и изобщо за всеки. Ако някога сте ходили или живели в Санта Фе, Ню Мексико, то нека ви го кажа: вие сте пълен идиот. Самият аз бях пълен идиот допреди една година, когато едно стечение на обстоятелствата, което не искам да обяснявам, ме доведе до това, че се нанесох временно в къщата на един човек насред пустинята, на север от Санта Фе, за да пиша някакъв сценарий. За да ви дам представа що за място е Санта Фе, мога да разкажа за пустинята и надморската височина, за светлината и за сребърните и тюркоазени бижута, но мисля, че ще е най-добре да спомена един пътен знак на шосето за Албукърки. На него с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по-малки ОПАСНОСТ ОТ.