Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Освен това е знаел змийски — напомни Хари.

— Точно така, рядка способност, за която се предполага, че е свързана с Черните изкуства, въпреки че, както знаем, и сред великите добри вълшебници има такива, които владеят змийски. Всъщност това, че Риддъл може да разговаря със змии, не ме притесни чак толкова, както очевидно вродената му жестокост, прикритост и жажда за власт. Времето отново ни се подиграва — допълни Дъмбълдор и кимна към тъмното небе зад прозорците. — Но преди да се разделим, искам да насоча вниманието ти към някои подробности в сцената, на която току-що станахме свидетели, защото са тясно свързани с въпроси, които ще обсъдим при бъдещи срещи. Първо, надявам се, забеляза реакцията на Риддъл, когато споменах, че и друг носи малкото му име „Том“.

Хари кимна.

— Така той показа презрението си към всичко, което го свързва с други хора, към всичко, което го прави обикновен. Дори тогава искаше да бъде различен, да се откроява, да е прочут. Само няколко години след този разговор се отказа от името си и създаде маската на „Лорд Волдемор“, зад която се крие вече толкова време. Уверен съм, забеляза също, че Том Риддъл вече беше изключително саможив и потаен, без приятели. Не поиска да му помогна и да го придружа до „Диагон-али“. Предпочете да действа сам. И като порасна, си остана същият. Ще чуеш от мнозина смъртожадни, че той им се доверявал, че единствени те му били близки и дори го разбирали. Заблуждават се. Лорд Волдемор никога не е имал приятели и според мен не е искал да има. И накрая… Дано не ти се спи много, Хари, искам да обърнеш внимание на това… младият Том Риддъл е обичал да събира трофеи. Видя кутията с крадените вещи, която беше скрил в стаята си. Беше ги взел от своите жертви, от хората, които е тормозел, и това, ако щеш, бяха нещо като сувенири от особено враждебните му магии. Обърни внимание на тези негови сврачешки наклонности, защото по-нататък това ще бъде от особено значение. А сега наистина е време да лягаш.

Хари се изправи. Докато прекосяваше кабинета, погледът му падна върху масичката, където последния път беше оставен пръстенът на Мерсволуко Гонт, сега обаче го нямаше там.

— Да, Хари? — рече Дъмбълдор, защото той беше спрял.

— Пръстена го няма — рече момчето и се обърна. — Но си помислих, че някъде тук сигурно държите устната хармоника.

Дъмбълдор грейна в усмивка и го погледна над очилата си.

— Много прозорливо от твоя страна, Хари, но устната хармоника никога не е била нищо повече от най-обикновена устна хармоника.

И след тези загадъчни думи той помаха с ръка на Хари, който разбра, че вече е свободен.

На другата сутрин първият час беше по билкология. От страх да не го подслушват на закуска Хари не успя да разкаже на Рон и Хърмаяни за урока с Дъмбълдор, но после най-подробно им обясни всичко, докато вървяха през зеленчуковите лехи към парниците. Свирепият вятър от края на предишната седмица най-сетне беше утихнал, странната мъгла се беше завърнала и им отне малко повече време от обикновено да намерят определения парник.

— Ау, какъв ужас, момчето Ти-знаеш-кой! — прошепна тихо Рон, след като заеха местата си около една от драките вероломки, които щяха да изучават този срок, и започнаха да надяват предпазните ръкавици. — Но пак не проумявам защо Дъмбълдор ти е показал всичко това. Да, наистина е интересно и така нататък, ама какъв е смисълът?

— Не знам — отвърна Хари, докато си слагаше предпазна гума на зъбите. — Но той твърди, че било много важно и щяло да ми помогне да оцелея.

— Според мен е страхотно — намеси се сериозно Хърмаяни. — Напълно логично е да знаеш колкото може повече за Волдемор. Как иначе ще разбереш кои са слабите му места?

— А как мина последното празненство при Слъгхорн? — изфъфли Хари през гумата.

— Всъщност беше забавно — отвърна Хърмаяни, докато си слагаше предпазни очила. — Пак дърдореше за някогашните си ученици, които са се прочули, и направо се прехласва по Маклагън, понеже е голям връзкар, но наистина ни поднесе много вкусни неща за ядене и ни запозна с Гуеног Джоунс.

— С Гуеног Джоунс ли? — възкликна Рон и очите му се ококориха зад очилата. — Онази Гуеног Джоунс? Капитанката на „Холихедските харпии“?

— Същата — потвърди Хърмаяни. — Лично на мен ми се видя малко надута, но…

— Престанете с разговорите там! — подвикна живо професор Спраут и се засуети със строг вид. — Изоставате, всички останали вече започнаха, а Невил дори успя да вземе първия пашкул!