Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Само да опитат! — изхили се Риддъл.

— „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор, сякаш не е чул последните думи, — е училище за хора с по-особени способности…

— Аз не съм луд!

— Знам, че не си. „Хогуортс“ не е училище за луди. Това е училище за магия.

Настъпи тишина. Риддъл се беше вцепенил с безизразно лице, но очите му шареха ту към едното, ту към другото око на Дъмбълдор, като че ли се опитваха да хванат някое от тях в лъжа.

— За магия ли? — повтори той през шепот.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор.

— За магии… като тези, които аз умея?

— Ти какви умееш?

— Всякакви — избълва Риддъл. От гърдите към хлътналите му бузи се надигна прилив на вълнение, той сякаш бе обзет от треска. — Мога да местя предмети, без да ги докосвам. Мога да накарам животно да извърши едно или друго, без да съм го дресирал. Мога да направя така, че който ме дразни, да бъде сполетян от злини. Стига да поискам, мога да направя така, че да го боли. — Краката му трепереха. Той залитна напред и отново седна на леглото, вторачен в ръцете си и свел глава като за молитва. — Знаех си аз, че съм различен — прошепна момчето сякаш на разтрепераните си пръсти. — Знаех, че съм по-особен. Винаги съм знаел, че има нещо.

— Е, бил си прав — потвърди Дъмбълдор, който вече не се усмихваше и съсредоточено наблюдаваше Риддъл. — Ти си магьосник.

Риддъл вдигна глава. Лицето му се беше преобразило: на него се беше изписало свирепо щастие, но от това той не изглеждаше по-красив, напротив — прелестно изваяните му черти бяха станали някак по-груби, а изражението му бе почти като на звяр.

— И вие ли сте магьосник?

— Да, магьосник съм.

— Докажете го — рече веднага Риддъл със същия заповеднически тон, с който беше подканил: „Кажете истината!“

Дъмбълдор вдигна вежди.

— Доколкото разбирам, ти си съгласен да се запишеш в „Хогуортс“ и ако това наистина е така…

— Разбира се, че съм съгласен!

— В такъв случай ще ме наричаш „професоре“ или „сър“.

За стотна от секундата лицето на Риддъл стана сурово, после той рече с неузнаваемо любезен глас:

— Извинете, сър. Много ви моля, професоре, покажете ми…

Хари беше сигурен, че Дъмбълдор ще откаже и ще обясни на Риддъл как в „Хогуортс“ ще имат предостатъчно време за такива нагледни доказателства, но сега са в сграда, пълна с мъгъли, и затова трябва да бъдат предпазливи. За негова огромна изненада обаче Дъмбълдор извади от вътрешния джоб на сакото си магическата пръчка, насочи я към очукания дрешник в ъгъла и замахна нехайно.

Дрешникът лумна в пламъци.

Риддъл скочи на крака. Хари нямаше да го вини, ако той ревнеше от ужас и гняв: вътре в дрешника вероятно беше всичко, което Риддъл притежаваше на този свят, но още преди момчето да се нахвърли на Дъмбълдор, пламъците изчезнаха, а дрешникът си стоеше здрав и невредим.

Риддъл премести поглед от него към Дъмбълдор и посочи с алчен израз магическата му пръчка.

— Къде мога и аз да си намеря такава?

— Всичко с времето си — отвърна Дъмбълдор. — Струва ми се, че нещо се опитва да излезе от дрешника ти.

И наистина отвътре се чуваше тихо потракване. За пръв път Риддъл като че ли се уплаши.

— Отвори вратата — нареди му Дъмбълдор.

Момчето се поколеба, после прекоси стаята и рязко отвори вратата на гардероба. На най-горния рафт, над пръчката с накачени по нея износени дрехи, имаше мукавена кутийка, която се тресеше и подрънкваше, сякаш в нея като в капан бяха хванати няколко побеснели мишки.

— Извади я — подкани Дъмбълдор.

Риддъл свали потракващата кутия. Беше стреснат.

— В кутията има ли нещо, което не би трябвало да е у теб? — попита Дъмбълдор.

Момчето му хвърли дълъг, прям, пресметлив поглед.

— Предполагам, че е така, сър — рече накрая с безизразен глас.

— Отвори я — каза Дъмбълдор.

Риддъл махна капака и без да гледа, изсипа съдържанието на кутията върху леглото. Хари беше очаквал нещо много по-вълнуващо, а видя купчинка най-обикновени дребни вещи и сред тях едно йо-йо, сребърен напръстник и потъмняла от времето устна хармоника. Извадени от кутията, те престанаха да се тресат и сега си лежаха мирно и кротко върху протритите одеяла.

— Ще върнеш нещата на собствениците и ще им се извиниш — заръча спокойно Дъмбълдор, докато прибираше магическата пръчка обратно в сакото си. — Ще знам дали си го направил. И те предупреждавам: в „Хогуортс“ не търпим крадци.

Риддъл не изглеждаше ни най-малко засрамен — продължаваше да наблюдава Дъмбълдор студено и преценяващо. Накрая каза с равен глас: