Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Дъмбълдор отново тръсна мислоема, този път много по-силно, и Карактакус Бърк се спусна обратно във въртящата се маса на спомена, откъдето беше дошъл.

— Дал й е само десет галеона? — възмути се Хари.

— Карактакус Бърк не се е славел като много щедър — отвърна Дъмбълдор. — И така, знаем, че към края на бременността си Меропа е била сама в Лондон и отчаяно се е нуждаела от злато, толкова отчаяно, че е продала едничката си ценна вещ — медальона с капаче от семейните реликви, наследени от Мерсволуко.

— Но нали тя е знаела да прави магии! — нетърпеливо възкликна Хари. — Могла е да си набави с тях храна и всичко останало!

— Е, сигурно е могла — каза Дъмбълдор. — Ала според мен — това отново са мои догадки, но съм сигурен, че съм прав, — когато мъжът й я е изоставил, Меропа е престанала да прави магии. Вече не искала да бъде вещица. Възможно е, разбира се, несподелената любов и отчаянието да са отслабили способностите й, понякога се случва и това. При всички положения, както ти предстои да видиш, Меропа е отказала да вдигне магическата пръчка дори за да спаси собствения си живот.

— Не е ли поискала да живее заради сина си?

Дъмбълдор вдигна вежди.

— Нима ти е мъчно за Лорд Волдемор?

— Не — побърза да каже Хари, — но Меропа е имала избор, а не като моята майка…

— И твоята майка е имала избор — тихо възрази Дъмбълдор. — Да, Меропа Риддъл е избрала смъртта въпреки сина си, който е имал нужда от нея, но ти, Хари, не я съди прекалено сурово. Била е омаломощена от дългите страдания и никога не е притежавала смелостта на майка ти. А сега стани, ако обичаш…

— Къде отиваме? — попита Хари, когато Дъмбълдор се изправи до него пред писалището.

— Този път ще навлезем в моите спомени — отговори Дъмбълдор. — Според мен ще установиш, че те са хем богати на подробности, хем задоволително точни. Първо ти, Хари…

Момчето се надвеси над мислоема, лицето му опря в хладната повърхност на спомена, а после отново пропадна през мрака… След броени секунди краката му удариха твърда почва, Хари отвори очи и видя, че двамата с Дъмбълдор стоят на оживена старовремска улица в Лондон.

— Ето ме и мен — оповести бодро Дъмбълдор и посочи висок мъж, който прекосяваше пътя пред теглена от кон кола за мляко.

Дългата коса и брада на този по-млад Албус Дъмбълдор бяха тъмнокехлибарени на цвят. Като стигна до тяхната страна на улицата, той закрачи, привличайки много любопитни погледи с лилавия си костюм от кадифе с екстравагантна кройка.

— Красив костюм, сър — отбеляза Хари, но Дъмбълдор само се подсмихна.

Двамата тръгнаха на известно разстояние след неговия по-млад Аз, докато накрая минаха през желязна порта и се озоваха в голия двор на доста мрачна квадратна постройка с висока ограда.

Той се качи по няколкото стъпала пред входната врата и почука веднъж. След миг-два отвори чорлаво момиче с престилка.

— Добър ден! Имам среща с госпожа Коул, нали тя е директорката тук?

— О! — възкликна момичето, докато оглеждаше смаяно странния на вид посетител. — Хм… един момент… ГОСПОЖО КОУЛ! — изкрещя то през рамо.

Хари чу как някой отговаря на висок глас от дълбочината на къщата. Момичето пак се извърна към Дъмбълдор.

— Заповядайте, тя ще дойде всеки момент.

Дъмбълдор влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Всичко тук издаваше беднотия, но блестеше от чистота. Хари и по-възрастният Дъмбълдор също влязоха. Още преди входната врата да се е затворила, към тях забърза кльощава жена с измъчен вид. Беше с остри черти, изглеждаше по-скоро притеснена, отколкото проклета, и докато вървеше към Дъмбълдор, каза през рамо на друга своя помощничка:

— И качи горе йода за Марта, Били Стъбс си чопли коричките, а Ерик Уоли е омърлял целите чаршафи… За капак сега и дребна шарка! — рече жената напосоки, сетне погледът й падна върху Дъмбълдор и тя спря като закована — беше изумена, сякаш току-що през прага й е минал жираф.

— Добър ден! — поздрави Дъмбълдор и протегна ръка.

Госпожа Коул само го зяпна.

— Казвам се Албус Дъмбълдор. Писах ви с молба да ме приемете и вие бяхте така любезна да ме поканите днес.

Госпожа Коул примига. Очевидно реши, че Дъмбълдор не е халюцинация, и каза вяло:

— А, да. Ами… в такъв случай… заповядайте в стаята ми. Да.

Заведе го в малка стая, която изглежда служеше и за гостна, и за кабинет. Както и антрето, беше обзаведена бедно, с разностилни вехти мебели. Госпожа Коул покани Дъмбълдор на разнебитен стол и след като седна зад отрупаното с какво ли не писалище, го изгледа притеснено.