Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Както ви обясних и в писмото си, идвам, за да поговорим за Том Риддъл и да обсъдим бъдещето му — рече посетителят.

— Роднина ли сте му? — попита госпожа Коул.

— Не, преподавател съм — каза Дъмбълдор. — Дошъл съм да предложа на Том да постъпи в моето училище.

— Кое училище?

— Казва се „Хогуортс“ — уточни Дъмбълдор.

— И защо изведнъж проявявате интерес към Том?

— Смятаме, че притежава способности, каквито търсим.

— Искате да кажете, че е спечелил стипендия? И как така? Та той изобщо не е кандидатствал!

— Името му е вписано в списъците на училището още при раждането му…

— Кой го е записал? Родителите ли?

Нямаше съмнение, че госпожа Коул е притеснително любопитна. Младият Дъмбълдор навярно си помисли същото, защото Хари видя как той неусетно извади от джоба на кадифеното си сако магическата пръчка и същевременно взе от писалището на госпожа Коул чисто бял лист хартия.

— Заповядайте — рече Дъмбълдор, като замахна само веднъж с пръчката, докато й подаваше листа, — мисля, че това изяснява всичко.

Очите на жената се разфокусираха, после пак си дойдоха на мястото, докато се взираше в празния лист.

— Всичко изглежда съвсем наред — оповести тя любезно и върна листа.

Сетне погледът й падна върху бутилката джин и двете чаши, които допреди няколко секунди със сигурност не бяха там.

— Ъъъ… нека ви почерпя чаша джин — предложи госпожа Коул с изключително благ глас.

— Много ви благодаря! — грейна Дъмбълдор.

Скоро се разбра, че директорката не е новачка в пиенето на джин. След като наля и на двамата щедра доза, тя пресуши своята на един дъх. Примлясна, без да се притеснява, и за пръв път се усмихна на Дъмбълдор, а той не се поколеба да се възползва.

— Питах се дали е възможно да ми поразкажете малко за Том Риддъл. Той май се е родил тук, в сиропиталището, нали?

— Точно така — потвърди госпожа Коул и си сипа още джин. — Помня всичко много ясно, тъкмо бях постъпила на работа тук. Навечерието на Нова година, ужасен студ, сняг… Гадна вечер! Момичето, което не беше много по-голямо от мен, дойде на вратата… не знам как не се свлече на стълбите! Е, не ни беше за пръв път. Пуснахме я вътре и след един час тя роди. След още един вече беше издъхнала.

Госпожа Коул закима развълнувано и отпи поредната юнашка глътка джин.

— Не каза ли нещо преди да умре? — попита Дъмбълдор. — Например за бащата на момченцето?

— Всъщност каза — отвърна с готовност госпожа Коул, която явно вече се чувстваше прекрасно с джина в ръка и с жаден за разказа й слушател. — Помня, жената ми рече: „Дано прилича на баща си.“ И защо да си кривя душата, имаше основания да го иска, самата тя не беше първа красавица… после ме помоли да наречем детето Том — на баща му, и Мерсволуко — на нейния баща… да, знам, странно име, нали? Чудехме се дали момичето не идва от цирк… спомена също, че презимето на момчето е Риддъл. Малко след това издъхна, без да каже и дума повече. Е, нарекохме детето както беше поискало клетото момиче, това очевидно беше много важно за него, но никой — нито Том, нито Мерсволуко, нито Риддъл, — нито един от роднините никога не е идвал да търси момчето, затова то остана в сиропиталището и досега си е тук.

Госпожа Коул си наля почти разсеяно поредната щедра доза джин. Високо по скулите й бяха избили две розови петна. После тя каза:

— Странно момче!

— Да — рече Дъмбълдор. — Очаквах да е така.

— Странен си е още от пеленаче. Почти не плачеше. А след това, като поотрасна, започна да се държи… особено.

— В какъв смисъл особено? — предпазливо попита посетителят.

— Ами…

Но госпожа Коул млъкна насред изречението и в изпитателния поглед, с който стрелна Дъмбълдор над чашата джин, нямаше нищо замъглено или неясно.

— Сигурно ли е, че е записан в училището ви?

— Повече от сигурно — увери я Дъмбълдор.

— И няма да го отпишете каквото и да ви кажа?

— Не, няма — отсече мъжът.

— Каквото и да ви разправя, ще го вземете, така ли?

— Да — сериозно повтори Дъмбълдор.

Жената го погледна с присвити очи, сякаш за да реши дали може да му има доверие. Очевидно отсъди, че той няма да я излъже, защото най-неочаквано избълва:

— Той плаши другите деца.

— В смисъл че ги тормози ли? — попита Дъмбълдор.

— Струва ми се, че е така — свъси се леко директорката, — но е много трудно да го заловим. Имаше няколко неприятни случая… ужасни неща…

Дъмбълдор не я подкани да продължи, но Хари виждаше, че му е любопитно. Госпожа Коул отново отпи от джина и румените й бузи станаха още по-румени.