Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Пък и тази година сме въвели изключително строги мерки за сигурност и се съмнявам, че е било възможно огърлицата да попадне без наше знание в училището…

— Но…

— Освен това — продължи професор Макгонъгол с ужасния вид на човек, който смята разговора за приключен, — днес господин Малфой не е ходил в Хогсмийд.

Хари я зяпна разгромен.

— Откъде знаете, професоре?

— Знам, защото изтърпяваше наказание при мен. Два пъти поред се явява без домашно по трансфигурация. И така, Потър, благодаря ти, че сподели с мен съмненията си — рече тя, докато минаваше с решителна крачка покрай тях, — но трябва да се кача в болничното крило и да проверя как е Кейти Бел. Приятен ден на всички!

Професор Макгонъгол отвори вратата на кабинета. Те нямаха друг избор, освен безмълвно да минат покрай нея.

Хари беше сърдит на двамата си приятели, че са застанали на нейна страна, но въпреки това се почувства длъжен да се включи, когато те започнаха да обсъждат случилото се.

— И на кого според вас Кейти е трябвало да даде огърлицата? — попита Рон, докато се качваха по стълбите за общата стая.

— Знам ли! — отвърна Хърмаяни. — Но който и да е бил, размина му се на косъм. Никой не би могъл да отвори пакета, без да докосне огърлицата.

— Може да е за кого ли не — отбеляза Хари. — За Дъмбълдор… Смъртожадните с удоволствие биха се отървали от него, той вероятно е сред първите им набелязани цели. Или за Слъгхорн… Дъмбълдор смята, че Волдемор наистина е искал да го привлече на своя страна, и сега смъртожадните едва ли са особено доволни, че се е присъединил към Дъмбълдор. Или…

— Или за теб — напомни смутено Хърмаяни.

— Не, не е била за мен — възрази Хари. — Кейти можеше просто да се обърне на пътя и да ми я даде. Вървяхме след тях още от „Трите метли“. Много по-логично е да ми връчи пакета извън „Хогуортс“, където Филч претърсва всеки и на излизане, и на влизане. Защо ли Малфой я е накарал да внесе огърлицата в замъка?

— Хари, Малфой изобщо не е ходил в Хогсмийд! — направо тропна с крак Хърмаяни, толкова беше отчаяна.

— В такъв случай е използвал съучастник — натърти Хари. — Краб или Гойл… или ако се замисли човек — някой друг смъртожаден. Сега, откакто се присъедини към тях, вероятно има много по-верни приятелчета от Краб и Гойл.

Рон и Хърмаяни си размениха погледи, които красноречиво казваха: „С него не може да се излезе на глава.“

— Супа топчета — почти викна Хърмаяни, когато стигнаха при Дебелата дама.

Портретът се разтвори, за да ги пусне в общата стая. Вътре беше пълно с народ и миришеше на мокри дрехи — заради лошото време мнозина явно се бяха върнали рано от Хогсмийд. Никой обаче не се впусна да обсъжда уплашен и да прави догадки: новината за Кейти очевидно още не се беше разпространила.

— Всъщност, като се замисля, нападението не е от най-коварните — отбеляза Рон и нехайно избута един първокурсник, за да се настани на хубавия фотьойл до огъня. — Проклятието дори не проникна в замъка. Не бих казал, че е обмислено добре.

— Прав си — съгласи се Хърмаяни, като на свой ред го избута от фотьойла и отново го предложи на първокурсника. — Изобщо не е обмислено.

— И откога Малфой се числи към великите световни мислители? — попита Хари.

И Рон, и Хърмаяни не му отговориха.

Кейти беше преместена в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“ още на другия ден, когато новината, че е била застигната от проклятие, вече беше обходила цялото училище. Макар че се носеха какви ли не противоречиви слухове, никой освен Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни не знаеше, че проклятието всъщност не е било предназначено точно за Кейти.

— О, и Малфой знае, разбира се — каза Хари на Рон и Хърмаяни, които се придържаха към новата линия на поведение и се правеха на глухи всеки път щом той споменеше теорията си, че Малфой е смъртожаден.

Хари се чудеше дали Дъмбълдор ще се завърне за урока в понеделник вечер и тъй като не го бяха предупредили за обратния вариант, в осем часа се яви пред кабинета на директора, почука и му беше казано да влезе. Вътре седеше Дъмбълдор, който изглеждаше необичайно уморен. Ръката му все още беше черна и обгорена, въпреки това той се усмихна, когато махна на Хари да седне. И този път върху писалището беше сложен мислоемът, който хвърляше сребристи отблясъци по тавана.

— Докато ме нямаше, не си скучал — рече Дъмбълдор. — Доколкото разбрах, си станал свидетел на злополуката с Кейти.