Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Зайчето на Били Стъбс… Том каза, че не го е направил той, и самата аз не разбирам как би могъл да го извърши, но все пак животинката не се е обесила сама на тавана, нали?

— Едва ли — тихо се съгласи Дъмбълдор.

— Но да опустея, ако знам как се е качил там и как го е направил. Знам само, че предния ден те двамата с Били се скарали. А после… — Госпожа Коул пак отпи от джина, като този път разля малко по брадичката си. — По време на летния лагер… веднъж в годината ги водим извън града, някъде в провинцията или на море… та след това Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си и единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило нещо , сигурна съм. Има и много други неща, странни неща… — Тя отново погледна Дъмбълдор и макар страните й да бяха пламнали, погледът й си беше съвсем бистър. — Едва ли някой ще съжалява да види гърба му.

— Убеден съм, че си давате сметка — не можем да го държим при нас постоянно — напомни Дъмбълдор. — Ще се наложи от време на време да се връща тук, поне за летните ваканции.

— Пак е по-добре, отколкото някой да те цапардоса по носа с ръждив ръжен — рече госпожа Коул и хлъцна. Тя се изправи и Хари с възхищение забеляза, че се държи на крака, въпреки че две трети от джина вече беше заминал. — Вероятно искате да го видите.

— Много — потвърди Дъмбълдор и също стана.

Директорката го изведе от кабинета си и тръгна заедно с него нагоре по каменното стълбище, като пътем даваше указания и правеше забележки на своите помощнички и на децата. Хари видя, че всички сираци са облечени в нещо като сивкави куртки. По всичко личеше, че за тях се грижат доста добре, но не можеше да се отрече, че сиропиталището си беше мрачно място, ако си принуден да растеш в него.

— Ето тук — оповести госпожа Коул, като стигнаха на стълбищната площадка на втория етаж и спряха пред първата врата в дългия коридор. Тя почука два пъти и влезе. — Том! Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртън… извинете, Дъндърбор. Дошъл е да ти съобщи… всъщност нека го направи сам.

Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Коул затвори вратата след тях. Помещението беше малко и голо, в него нямаше никаква покъщнина, освен стар дрешник, обикновен дървен стол и желязно легло. Върху сивите одеяла седеше момче с изпружени срещу тях крака и държеше книга.

По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода на Гонт. Предсмъртната мечта на Меропа се беше сбъднала: момчето беше умалено копие на красивия си баща, беше високо за своите единайсет години, тъмнокосо и бледо. Докато Том оглеждаше Дъмбълдор заради неговия ексцентричен вид, очите му се поприсвиха. За миг настъпи мълчание.

— Приятно ми е, Том! — рече Дъмбълдор и тръгна към него с протегната ръка.

Момчето се подвоуми, сетне пое ръката и двамата се здрависаха. Дъмбълдор притегли единствения стол до Риддъл и сега двамата приличаха на пациент в болница и човек, който му е дошъл на свиждане.

— Аз съм професор Дъмбълдор.

— „Професор“ ли? — повтори Риддъл. Веднага застана нащрек. — Това като „доктор“ ли е? Защо сте дошъл? Тя ли ви повика, за да ме прегледате?

Той посочи вратата, откъдето госпожа Коул току-що беше излязла.

— Не, не — усмихна се Дъмбълдор.

— Не ви вярвам! — отсече Риддъл. — Тя иска да ме прегледате, нали? Кажете истината!

Изрече последните две думи с кънтяща мощ, която беше почти стъписваща. Прозвуча като заповед, която момчето е казвало многократно преди това. Очите му се бяха разширили и то се беше втренчило в Дъмбълдор, който не отговори, само продължи да се усмихва мило. След малко Риддъл престана да го гледа вторачено, макар че, меко казано, седеше като на тръни.

— Кой сте вие?

— Обясних ти вече. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище на име „Хогуортс“. Дошъл съм да ти предложа да се запишеш в моето училище… в твоето ново училище, стига да нямаш нищо против.

Риддъл посрещна вестта по крайно изненадващ начин. Скочи от леглото и разярен се дръпна от Дъмбълдор.

— Няма да се хвана на тези лъжи! От лудницата, ето откъде сте дошъл, нали? „Професор“ значи… Да бе, как не… е, аз пък няма да дойда, ясно ли е? Не аз, а онази дърта кокошка трябва да иде в лудница. Не съм причинявал нищо на малките Ейми Бенсън и Денис Бишоп, питайте ги, те ще потвърдят!

— Не съм от лудницата — увери го търпеливо Дъмбълдор. — Учител съм и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа за „Хогуортс“. Е, ако ти не желаеш да се запишеш в училището, никой не може да те насили…