Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не, имам го от съвсем скоро — отговори Дъмбълдор. — Всъщност се сдобих с него няколко дни преди да дойда да те взема от леля ти и вуйчо ти.

— Значи някъде от момента, когато сте си наранил ръката, нали?

— Да, Хари.

Момчето се поколеба. Дъмбълдор се усмихваше.

— А как точно…

— Стана твърде късно, Хари. Ще чуеш разказа друг път. Лека нощ!

— Лека нощ, сър!

Както Хърмаяни беше предсказала, свободното време на шестокурсниците съвсем не се оказа часове на блажена почивка според представите на Рон — тогава те всъщност бързаха да наваксат с огромните домашни, които им даваха. Не само че учеха, като че ли всеки ден имаха изпити, но и самите уроци бяха станали по-трудни отвсякога. Хари разбираше около половината от всичко, което напоследък им преподаваше професор Макгонъгол, и дори Хърмаяни се видя принудена един-два пъти да я моли да повтори обясненията. Колкото и невероятно да звучеше, колкото и неприятно да й беше на Хърмаяни, сега благодарение на Нечистокръвния принц Хари изведнъж стана най-силен по отвари.

От тях се очакваше да правят безсловесни заклинания не само по защита срещу Черните изкуства, а и по вълшебство и трансфигурация. Погледнеше ли съучениците си в общата стая или по време на хранене, Хари често виждаше, че са със зачервени до мораво лица и са напрегнати, сякаш са прекалили с дозата У-НЕ-ООО. Той обаче знаеше, че всъщност се мъчат да задействат заклинания, без да ги изричат на глас. Беше истинско облекчение да излязат навън, в парниците — и по билкология изучаваха най-опасните растения досега, но поне им беше разрешено да ругаят на глас, ако някоя отровна пипокула ги сграбчеше изневиделица отзад.

Заради огромните домашни и дългите часове на трескави упражнения с безсловесни магии Хари, Рон и Хърмаяни така и не бяха намерили време да отскочат до Хагрид. Великанът беше престанал да идва да се храни на преподавателската маса — зловещ знак, а когато тримата го бяха срещнали няколко пъти в коридорите или в парка, той някак си изобщо не ги забеляза и не чу, че го поздравяват.

— Трябва да отидем и да му обясним — заяви Хърмаяни следващата събота на закуска, докато гледаше огромния празен стол на Хагрид до преподавателската маса.

— Днес сутринта имаме приемни проби за куидичния отбор! — напомни Рон. — И трябва да упражняваме за Флитуик водоливното заклинание „Агуаменти“ ! Пък и какво ще му обясним? Как ще му кажем, че всъщност мразим тъпия му предмет?

— Ама ние не го мразим! — възрази Хърмаяни.

— Не говори от името на всички, още не съм забравил огнеметите — тросна се мрачно Рон. — И сега ви заявявам, че се отървахме на косъм. Само да беше чула как Хагрид говори за тъпия си брат… Ако бяхме записали предмета му, сега щяхме да учим Гроп да си завързва връзките на обувките.

— Неприятно ми е, че не разговаряме с Хагрид — сподели разстроена Хърмаяни.

— Ще отидем след куидича — увери я Хари. И на него Хагрид му липсваше, но и той като Рон смяташе, че си живеят по-добре без Гроп. — Макар че пробите сигурно ще продължат цяла сутрин, само да знаете колко са много желаещите! — Беше леко притеснен от това първо препятствие, пред което бе изправен като капитан. — Не проумявам защо най-неочаквано всички искат да се доберат до отбора.

— О, Хари, искат да се доберат не до отбора, а до теб — заяви Хърмаяни, която изведнъж беше станала нетърпелива. — Никога не си бил по-интересен и честно казано, никога не си бил по-привлекателен.

Рон се задави с голямо парче пушена херинга. Хърмаяни го удостои с презрителен поглед и пак се извърна към Хари.

— Сега всички знаят, че си казвал истината, нали? Целият магьоснически свят се видя принуден да признае, че си бил прав и Волдемор наистина се е завърнал, че през последните две години си се опълчвал два пъти срещу него и двата пъти си оцелявал. И сега те наричат Избрания… Е, толкова ли не разбираш защо всички се прехласват по теб?

Изведнъж на Хари му се стори, че в Голямата зала е много горещо, макар че таванът и досега си изглеждаше студен и дъждовен.

— Освен това издържа, когато от министерството те подлагаха на какво ли не само и само да те изкарат неуравновесен лъжец. Още се виждат белезите по ръцете ти, защото онази злобарка те караше да пишеш със собствената си кръв, но въпреки това ти не се отказа от твърденията си…

— Още се виждат и местата, където ме стискаха онези мозъци в министерството, погледни — намеси се Рон и тръсна нагоре ръкавите си.