Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— С проклятието Империус? — започна да налучква Хари. — Или с любовен еликсир?

— Браво! Лично аз съм по-склонен да мисля, че Меропа е прибягнала до любовен еликсир. Сигурен съм, че така й се е видяло по-романтично. Едва ли е срещнала особени трудности някой горещ ден да издебне Риддъл, когато е яздел сам, и да го убеди да пийне малко вода. При всички положения няколко месеца след сцената, на която току-що станахме свидетели, в село Литъл Хангълтън гръмва нечуван скандал. Представяш си какви клюки са плъзнали, когато синът на господаря е избягал с Меропа, дъщерята на голтака. Но изумлението на селяните изобщо не може да се мери с шока на Мерсволуко. Той се върнал от Азкабан и очаквал вярната му дъщеря да го посрещне с топла гозба на масата. Вместо това заварил три пръста прах и прощално писмо, в което тя обяснявала какво е направила. Доколкото успях да разбера, от този момент Мерсволуко нито веднъж не споменал името й и дори съществуването й. Бил толкова съсипан от бягството й, че това вероятно е допринесло за преждевременната му смърт… или може би той просто не се е научил да си набавя сам храна. В Азкабан бил изнемощял много и така и не доживял завръщането на Морфин в къщурката…

— А Меропа? Тя… умряла ли е? Нали Волдемор е израснал в сиропиталище?

— Да, точно така — потвърди Дъмбълдор. — Тук до известна степен трябва да се осланяме на догадките, макар че според мен не е трудно да се досетим какво се е случило. Няколко месеца след като Том Риддъл и Меропа избягали и се оженили, той се върнал в господарската къща в Литъл Хангълтън без жена си. В околността плъзнала мълва как той твърдял, че бил „изигран“ и „похитен“. Сигурен съм, че е имал предвид въздействието на магия, която вече била развалена, но според мен Том Риддъл едва ли се е осмелил да употреби точно тези думи от страх да не го помислят за луд. Когато чули разказа му, селяните отсъдили, че Меропа го е излъгала, казала му е, че чака дете, и той се е оженил за нея само заради това.

— Но нали тя наистина му е родила дете?

— Да, ала чак една година след сватбата. Том Риддъл я е изоставил още докато е била бременна.

— Какво се е объркало? — попита Хари. — Защо любовният еликсир е престанал да действа?

— Това отново са само предположения — отвърна Дъмбълдор, — но според мен Меропа, която била много влюбена в мъжа си, не е издържала да го поробва и занапред с магически средства. Направила е своя избор — решила е да спре да му дава еликсира. Понеже е била много увлечена, успяла да си внуши, че и Том Риддъл вече се е влюбил в нея. Може би е смятала, че той ще остане заради детето. Ако е било така, сгрешила е и за двете неща. Том Риддъл я зарязал, не я е потърсил никога вече и дори не си направил труда да разбере какво е станало със сина му.

Небето навън беше мастиленочерно и сега фенерите в кабинета на Дъмбълдор като че ли светеха по-ярко отпреди.

— Мисля, че за тази вечер стига, Хари — каза след миг-два Дъмбълдор.

— Добре, сър — отвърна Хари и стана, но не си тръгна. — Важно ли е да знам всичко това за миналото на Волдемор?

— Според мен е много важно — потвърди директорът.

— И… то има ли нещо общо с пророчеството?

— То има нещо общо единствено с пророчеството.

— Добре — каза Хари леко объркан, но все пак успокоен. Обърна се и понечи да излезе, но точно тогава му хрумна още един въпрос и той пак погледна Дъмбълдор. — Разрешено ли ми е да съобщя на Рон и Хърмаяни всичко, което ми разказахте?

Дъмбълдор се позамисли, после отговори:

— Да, според мен господин Уизли и госпожица Грейнджър доказаха, че може да им се вярва. Но, Хари, ще те помоля да настояваш да не повтарят пред никого какво са чули. Никак няма да е добре, ако се разчуе колко много знам или подозирам за тайните на Лорд Волдемор.

— Добре, сър, ще имам грижата да узнаят само Рон и Хърмаяни. Лека нощ!

Пак понечи да си тръгне, но вече почти при вратата го видя. Върху една от масичките с вретенообразни крака, по които бяха наслагани толкова много крехки на вид сребърни уреди, беше оставен грозният златен пръстен с голям, пукнат по средата черен камък.

— Този пръстен… — подхвана той, без да сваля очи от него.

— Да? — попита Дъмбълдор.

— Носехте го онази нощ, когато ходихме у професор Слъгхорн.

— Да, носех го — потвърди Дъмбълдор.

— Но… но това не е ли същият пръстен, който Мерсволуко Гонт показа на Огдън?

Дъмбълдор сведе глава.

— Съвсем същият.

— Но как е станало така… Винаги ли е бил ваш?