Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Професоре!

— Да, Хари?

— Как смятате, ще се наложи ли да влезем в езерото?

— В самото езеро ли? Само ако не ни провърви никак.

— Значи не мислите, че хоркруксът е на дъното?

— О, не… мисля, че е е средата.

И Дъмбълдор посочи към обвитата в мъглица зелена светлина насред водата.

— Значи трябва да прекосим езерото, за да го вземем?

— Така мисля.

Хари не каза нищо. В главата му се въртяха все мисли за водни чудовища и духове, за грамадни змии, за нечисти сили и привидения…

— Аха! — възкликна Дъмбълдор и отново спря — този път Хари наистина се блъсна в него и за миг се наклони над самия край на черната вода, ала здравата ръка на директора се впи с все сила над лакътя му и го издърпа. — Извинявай, Хари, трябваше да те предупредя! Застани назад до стената, ако обичаш, мисля, че намерих мястото.

Хари не разбра за какво му говори — поне доколкото можеше да прецени, тази част от потъналия в тъмнина бряг не се различаваше от другите, но Дъмбълдор май беше съзрял нещо по-особено. Този път прокара длан не по каменната стена, а във въздуха, сякаш очакваше да открие и да улови нещо незримо.

— Охо! — рече той щастлив след няколко секунди.

Както държеше ръката си във въздуха, беше стиснал нещо, което Хари не виждаше. Приближи се до водата и момчето изтръпна, като видя как върховете на обувките му с катарами опират в самия ръб на каменния праг. Все така стиснал длан във въздуха, Дъмбълдор вдигна с другата ръка магическата си пръчка и почука с върха й по юмрука си.

От въздуха тутакси изникна дебела бакъренозелена верига, която тръгваше от дълбините на водата и стигаше до юмрука на Дъмбълдор. Той почука и по веригата, която се заплъзга в дланта му като змия, нагъна се на земята с дрънчене, отекнало шумно о каменните стени, и затегли нещо от дълбините на черната вода. Хари ахна, защото на повърхността се показа призрачният нос на мъничка лодка, която заблестя в зелено точно като веригата и почти без да вдига вълни, заплава към брега, където стояха Хари и Дъмбълдор.

— Откъде разбрахте, че лодката е там? — изуми се Хари.

— Магията винаги оставя следи, понякога много ясни — обясни Дъмбълдор тъкмо когато лодката се удари в брега и отскочи леко. — Преподавал съм на Том Риддъл. Познавам стила му.

— А… а лодката безопасна ли е?

— О, да, според мен е безопасна. Волдемор е трябвало да измисли начин да прекоси езерото, без да си навлича гнева на съществата, които е оставил в него, в случай че някога реши да отиде при хоркрукса или да го прибере.

— Значи ония страшилища във водата няма да ни направят нищо, ако прекосим езерото с лодката?

— Май трябва да се примирим, че по някое време все някак ще разберат, че ние не сме Лорд Волдемор. Дотук обаче се справяме добре. Разрешиха ни да вдигнем лодката.

— Но защо? — попита Хари, който не можеше да се отърси от мисълта, че веднага щом се отдалечат от брега, от тъмната вода ще се извисят огромни пипала.

— Волдемор е бил убеден, и с основание, че никой… освен много велик магьосник… няма да открие лодката — обясни Дъмбълдор. — Бил е готов да рискува с най-невероятната според него възможност някой друг да я намери, понеже е знаел, че е поставил още препятствия, каквито единствен той може да преодолее. Сега ще видим дали е бил прав.

Хари погледна надолу към вътрешността на лодката. Наистина беше много малка.

— Както личи, не е направена за двама. Дали ще ни издържи? Няма ли да натежим?

Дъмбълдор се подсмихна.

— Волдемор е отчитал не тежестта, а съвкупността магьосническа мощ, която ще прекоси неговото езеро. По-склонен съм да смятам, че на лодката е направено заклинание, така че с нея да може да плава само един магьосник.

— Тогава…

— Според мен, Хари, ти не влизаш в сметките: още си непълнолетен и не си завършил училище. На Волдемор и през ум не му е минавало, че едно шестнайсеттодишно момче ще се добере до това място, затова смятам за малко вероятно твоите способности да бъдат засечени на фона на моите.

Тези думи не повдигнаха духа на Хари и Дъмбълдор навярно го знаеше, защото добави:

— Грешка на Волдемор, Хари, грешка на Волдемор… с възрастта човек се проявява като глупав и плиткопаметен, когато подценява младостта… а сега ти ще бъдеш пръв, внимавай да не докосваш водата.

Дъмбълдор се дръпна встрани и Хари предпазливо се качи в лодката. Директорът го последва и намота веригата на пода. Едва се сместиха, Хари не успя да седне удобно, а се сви с колене, щръкнали над борда на лодката, която мигновено потегли. Не се чуваше никакъв звук, освен коприненото шумолене, с което носът на лодката пореше водата — движеше се без тяхна помощ, сякаш теглена от невидимо въже напред към светлината в средата. Не след дълго вече не виждаха стените на пещерата и сякаш бяха в открито море, само дето нямаше вълни.