Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Професор Дъмбълдор! — повика го с напрегнат глас Хари. — Чувате ли ме?

Той не отговори. Лицето му трепкаше, сякаш Дъмбълдор спеше дълбоко, но сънуваше кошмар. Вече не държеше така здраво бокала и отварата бе на път да се излее. Хари се пресегна и сграбчи кристалната чаша.

— Професоре, чувате ли ме? — повтори на висок глас, който отекна в пещерата.

Дъмбълдор въздъхна и заговори така, че Хари не позна гласа му, защото никога дотогава не беше чувал директора толкова уплашен.

— Не искам… не ме принуждавай…

Хари се взря в пребледнялото лице, което познаваше толкова добре, в гърбавия нос и очилата с форма на полумесеци — чудеше се какво да прави.

— Не ми харесва… не искам повече — простена Дъмбълдор.

— Вие… вие не можете да спрете, професоре — напомни Хари. — Трябва да продължите да пиете отварата, забравихте ли? Казахте ми, че не бива да спирате. Хайде…

Мразеше се, беше отвратен от онова, което вършеше, но въпреки това вкара насила ръба на бокала в устата на Дъмбълдор и го надигна, така че той да изпие остатъка от отварата вътре.

— Не — изпъшка Дъмбълдор, а Хари топна отново бокала в каменния съд и го напълни. — Не искам… не искам… остави ме…

— Всичко е наред, професоре — каза с разтреперана ръка Хари. — Всичко е наред, аз съм тук…

— Накарай го да спре, накарай го да спре! — простена Дъмбълдор.

— Да… да, това ще го спре — излъга Хари.

Изля съдържанието на бокала в отворената му уста.

Дъмбълдор изпищя, звукът прокънтя из просторната пещера над мъртвата черна вода.

— Не, не, не… не… не мога, не мога, не ме принуждавай, не искам…

— Всичко е наред, професоре, всичко е наред! — каза високо Хари, а ръцете му се тресяха и той едва загреба шестия бокал отвара — сега вече каменният съд беше наполовина празен. — С вас не става нищо лошо, вие сте в безопасност, това не се случва наистина, кълна се… хайде, пийте, пийте де…

И Дъмбълдор започна да пие послушно, сякаш Хари му е дал противоотрова, но след като пресуши бокала, се свлече на колене и се разтрепери неудържимо.

— Аз съм виновен, аз съм виновен — изхлипа, — много те моля, накарай го да спре, знам, знам, че сгреших, о, много те моля, накарай го да спре и аз никога вече няма да…

— Това ще го спре, професоре — обеща с пресеклив глас Хари, докато изливаше в устата му седмата чаша отвара.

Дъмбълдор започна да се гърчи, сякаш беше наобиколен от невидими инквизитори, замахна с ръка, като едва не събори отново напълнения бокал в треперещите ръце на Хари, и простена:

— Не им причинявайте болка, недейте, моля ви, моля ви, аз съм виновен, мен наранете…

— Хайде, изпийте това, изпийте го, всичко ще бъде наред — взе да го убеждава отчаяно Хари, а Дъмбълдор се подчини и този път, като отвори уста, но продължи да стиска очи и да трепери от глава до пети.

После падна напред с писъци и заудря с юмруци по земята, а Хари напълни деветия бокал.

— Много ви моля, много ви моля, недейте… не, не това, готов съм на всичко…

— Просто пийте, професоре, просто пийте…

Дъмбълдор изпи отварата като дете, умиращо от жажда, сетне обаче ревна отново, сякаш всичко отвътре му гореше.

— Недей повече, моля те, недей…

Хари загреба десети бокал от отварата и усети как кристалът продращи по дъното на каменния съд.

— Почти приключваме, професоре, изпийте я… хайде, пийте…

Хвана Дъмбълдор през раменете, за да го закрепи, и той отново пресуши чашата, но когато Хари се изправи, за да я напълни за пореден път, Дъмбълдор запищя от болка, каквато явно не бе изпитвал дотогава:

— Искам да умра! Искам да умра! Нека да спре, нека да спре, искам да умра!

— Пийте, професоре, пийте…

Дъмбълдор изпи отварата и веднага след това ревна:

— УБИЙ МЕ!

— Ето тази тук… тази тук и край! — изхлипа Хари. — Само я изпийте… и край… край!

Дъмбълдор загълта отварата в бокала, изпи я до последната капчица и после с тежка хъхреща въздишка се просна по лице.

— Не! — изкрещя Хари, който се беше изправил, за да напълни отново чашата, но вместо това я изпусна в каменния съд, стрелна се към Дъмбълдор и го обърна по гръб: очилата му се бяха изкривили на една страна, устата му беше отворена, очите бяха стиснати. — Не — повтори Хари и го разтресе, — не, не сте мъртъв, казахте, че не е отрова, събудете се, събудете се, чухте ли… Ренервате! — извика той и насочи магическата си пръчка към гърдите на Дъмбълдор — блесна червена светлина, ала не се случи нищо. — Ренервате… професоре… моля ви…