Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хари, който цял трепереше, за миг си помисли, че Дъмбълдор няма да успее да се качи на лодката — докато се опитваше да стъпи вътре, той залитна, понеже всичките му усилия явно бяха насочени да поддържа обръча защитен огън около тях. Хари го хвана здраво и му помогна да седне. След като отново се сместиха вътре на сигурно, лодката се плъзна по черната вода и започна да се отдалечава от скалата, все още заобиколена от огнения обръч, а инфериите, от които езерото отдолу направо гъмжеше, не дръзваха да излязат пак на повърхността.

— Професоре — каза задъхан Хари, — забравих… за огъня… те се спуснаха към мен и аз се уплаших до смърт…

— Напълно разбираемо — прошепна Дъмбълдор.

Хари се разтревожи, като чу колко слаб е гласът му.

Когато стигнаха брега, лодката се удари леко и се разклати, Хари скочи от нея и бързо се обърна, за да помогне на Дъмбълдор. Веднага щом стъпи на брега, Дъмбълдор пусна ръката си с магическата пръчка и огненият обръч изчезна, но инфериите не се показаха отново от езерото. Малката лодка пак потъна с дрънчене и звънтеж във водата, веригата й също се плъзна обратно в езерото. Дъмбълдор въздъхна тежко и се облегна на стената на пещерата.

— Нямам сили… — рече той.

— Не се притеснявайте, сър — каза веднага Хари, уплашен от изключително бледото му лице и от твърде изтощения му вид. — Не се притеснявайте, ще ви отведа обратно… облегнете се на мен…

Притегли здравата му ръка, така че директорът да обхване с нея раменете му, и като пое почти цялата му тежест, го поведе покрай езерото.

— В крайна сметка защитата се оказа… добре замислена — немощно пророни Дъмбълдор. — Сам човек не би успял… ти, Хари, се справи добре, много добре…

— Недейте да говорите — прекъсна го Хари, стреснат от това, че той приказва завалено и едва влачи крака, — пестете си силите, сър… ей сега ще се махнем оттук…

— Сводът сигурно пак се е запечатал… ножът ми…

— Не се налага, аз се порязах на скалата — отсече твърдо Хари, — само ми кажете къде…

— Ето тук…

Момчето обърса одрасканата си китка в камъка и веднага щом си получи кръвната дан, сводът се отвори. Прекосиха външната пещера и Хари помогна на Дъмбълдор да се хвърли в ледената морска вода, запълнила пукнатината в отвесната скала.

— Всичко ще бъде наред, сър — повтаряше отново и отново момчето, по-разтревожено вече от мълчанието на директора, отколкото преди малко от отслабналия му глас. — Почти стигнахме… мога да магипортирам обратно и двама ни… не се тревожете…

— Не се тревожа, Хари — каза Дъмбълдор с малко по-силен глас въпреки вледеняващата вода. — Нали съм с теб.

Отново под звездното небе навън, Хари качи Дъмбълдор на най-близкия камък и после го изправи на крака. Мокър до кости и разтреперан, все още притиснат от тежестта на директора, той се съсредоточи по-силно отвсякога върху мястото, докъдето трябваше да се магипортират: Хогсмийд. Зажумя, стисна с все сила Дъмбълдор за ръката и се гмурна в усещането за невероятен натиск.

Още преди да е отворил очи, разбра, че се е получило — вече нямаше миризма на сол и морски бриз. Двамата с Дъмбълдор трепереха в подгизналите дрехи насред тъмната главна улица в Хогсмийд. За миг Хари се ужаси, защото му се стори, че иззад магазините към него пъплят още и още инферии, после обаче примига и видя, че не се помръдва нищо, че всичко сякаш е застинало и е тъмно като в рог, ако не се броят няколкото улични лампи и светещи прозорци по горните етажи.

— Успяхме, професоре! — прошепна с мъка Хари, внезапно усетил, че в гърдите го пробожда остра болка. — Успяхме! Взехме хоркрукса!

Дъмбълдор залитна към него. Отпърво Хари си помисли, че директорът е загубил равновесие заради неопитното му магипортиране, но после в светлината на далечната улична лампа видя, че лицето му е по-бледо и помръкнало от когато и да било.

— Добре ли сте, сър?

— Бил съм и по-добре — отвърна отпаднало той, макар че ъгълчетата на устните му трепнаха. — Онази отвара… не беше от най-здравословните…

И за ужас на Хари Дъмбълдор се свлече на земята.

— Професоре… всичко е наред, ще се оправите, не се притеснявайте…

Огледа се отчаяно за помощ, но наоколо нямаше никого и единственото, което хрумна на Хари, бе бързо да пренесе някак Дъмбълдор в болничното крило.

— Трябва да ви прехвърлим в училището… Мадам Помфри…

— Не — каза Дъмбълдор. — Трябва ми… професор Снейп… но едва ли… сега едва ли ще стигна далеч…