Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хари погледна надолу и забеляза как — докато се носеха напред — отразеното злато на запалената му магическа пръчка проблясва и трепти върху черната вода. Лодката пореше широки кръгове върху стъклената повърхност, прорязваше жлебове по тъмното огледало…

И точно тогава Хари съгледа нещо бяло като мрамор, което плаваше на сантиметри под повърхността.

— Професоре! — викна той и стреснатият му глас проехтя високо над притихналата вода.

— Хари!

— Стори ми се, че видях във водата ръка… човешка ръка!

— Да, не се и съмнявам — спокойно отвърна Дъмбълдор.

Макар че му се догади, Хари се взря надолу във водата и затърси изчезналата ръка.

— Значи онова нещо, което изскочи от водата…

Но получи отговор още преди Дъмбълдор да е отворил уста: светлината от магическата му пръчка се плъзна нататък по водата и този път му показа мъртвец с обърнато нагоре лице само на сантиметри под повърхността — отворените му очи бяха замъглени сякаш с паяжина, а косата и мантията му се гънеха около него като дим.

— Тук има трупове! — изкрещя Хари и гласът му прозвуча много по-пискливо от обикновено, сякаш не беше неговият.

— Да — потвърди ведро Дъмбълдор, — но засега е излишно да се притесняваме от тях.

— Засега ли? — повтори Хари, като откъсна поглед от водата и го насочи към него.

— Поне докато се носят мирно и кротко под нас — уточни Дъмбълдор. — Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Лорд Волдемор, който дълбоко в себе си се страхува, разбира се, и от трупове, и от тъмнина, е на друго мнение. Но и тук той отново показва, че му липсва мъдрост. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.

Хари си замълча, не искаше да спори, ала му се стори ужасно, че около тях и под тях се носят трупове, а и не му се вярваше да са безопасни.

— Но един от тях изскочи — напомни той, като се постара гласът му да е спокоен и ведър, както на Дъмбълдор. — Когато се опитах да направя на хоркрукса призоваваща магия, от езерото изскочи труп.

— Да — съгласи се Дъмбълдор. — Сигурен съм, след като вземем хоркрукса, ще установим, че те не са чак толкова хрисими. Но подобно на много същества, обитаващи в студ и мрак, те също се страхуват от светлината и топлината, които при първа необходимост ще призовем на помощ. Огън, Хари — допълни с усмивка Дъмбълдор в отговор на изумлението, изписало се върху лицето му.

— О… да… — побърза да отвърне момчето.

Извърна се и погледна зеленикавото сияние, към което лодката продължаваше да се носи неумолимо. Сега вече той не можеше да се преструва, че не е уплашен. Огромно черно езеро, гъмжащо от мъртъвци… струваше му се, че са минали часове, откакто срещна професор Трелони и даде на Рон и Хърмаяни Феликс Фелицис… внезапно съжали, че не се сбогува както подобава с тях… и изобщо не се видя с Джини…

— Почти пристигнахме — оповести весело Дъмбълдор.

И наистина, най-после зеленикавата светлина се уголеми и след броени минути лодката спря, като леко отскочи от нещо, което Хари отпърво не забеляза, но след като вдигна светещата магическа пръчка, видя, че са излезли при малък остров от гладка скала в средата на езерото.

— Внимавай да не се допреш до водата — отново предупреди Дъмбълдор, докато Хари слизаше от лодката.

Островът едва ли беше по-голям от кабинета на директора: дълъг плосък тъмен камък и на него нищо друго, освен източника на зеленикавата светлина, който отблизо изглеждаше много по-ярък. Хари го погледна с присвити очи и в началото му заприлича на нещо като светилник, после обаче видя, че светлината идва от каменен съд, почти същия като мислоема, сложен върху поставка.

Дъмбълдор се приближи до съда и Хари го последва. Застанали един до друг, двамата надзърнаха вътре. Беше пълен с изумрудена течност, която излъчваше фосфоресциращото сияние.

— Какво е това? — пошушна Хари.

— Не знам — призна Дъмбълдор. — Във всеки случай нещо много по-притеснително от кръвта и труповете.

Той запретна ръкава на мантията до лакътя на почернялата си ръка и протегна върховете на изгорените си пръсти към повърхността на отварата.

— Недейте, не я пипайте!…

— И да искам, не мога — отвърна Дъмбълдор с едва доловима усмивка. — Виждаш ли? Не мога да се приближа повече от това. Опитай ти.

Зяпнал от изумление, Хари бръкна в съда и се помъчи да докосне отварата. На около два-три сантиметра над нея се натъкна на невидима преграда. Колкото и да натискаше, пръстите му не напипваха друго, освен въздух, сякаш плътен и неподатлив.