Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Да платим ли? — учуди се момчето. — Трябва да дадем нещо на вратата?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Ако не греша — кръв.

— Кръв ли?

— Казах ти, че е грубо — допълни директорът презрително, дори разочаровано, сякаш Волдемор не беше оправдал очакванията му. — Както, сигурен съм, вече си се досетил, замисълът е врагът да се омаломощи, преди да влезе. И този път Лорд Волдемор не е схванал, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване.

— Да, но все пак, ако можем да го избегнем… — възрази Хари, който беше понесъл достатъчно болка, за да е готов за още.

— Понякога обаче е неизбежно — рече Дъмбълдор, като тръсна нагоре ръкава на мантията си и оголи китката на пострадалата си ръка.

— Професоре! — опита се да го спре Хари и тръгна към Дъмбълдор, който беше вдигнал ножа. — Нека аз. Аз съм…

Не знаеше какво да каже: че е по-млад, по-здрав? Но директорът само се усмихна. Блесна сребро, внезапно бликна алена струя, скалата се изпъстри с тъмни лъскави капки.

— Много мило от твоя страна, Хари! — рече Дъмбълдор, прокара върха на магическата си пръчка над дълбокия разрез, който беше направил върху собствената си ръка, и той зарасна веднага, точно както Снейп беше изцерил раните на Малфой. — Ала твоята кръв е по-ценна от моята. О, май успяхме!

Върху стената отново бяха изникнали огненосребристите очертания на свод, които този път не се заличиха: напръсканата с кръв скала в очертанията му просто изчезна, но остави отвор към непрогледна тъмнина.

— След мен — подкани Дъмбълдор и тръгна през свода, следван по петите от Хари, който пътем също припряно запали магическата си пръчка.

Натъкнаха се на зловеща гледка: стояха край голямо черно езеро, толкова огромно, че не се виждаше отсрещният бряг, а пещерата бе толкова висока, че таванът й също не се забелязваше. Далеч, сякаш в средата на езерото, сияеше обвита в мъглица зеленикава светлина, която се отразяваше в абсолютно застиналата вода долу. Единствено зеленикавото сияние и светлината на двете пръчки нарушаваха кадифения мрак, макар че лъчите им не стигаха докъдето беше очаквал Хари. Тъмнината беше някак по-наситена от обикновено.

— Да вървим — промълви Дъмбълдор. — Много внимавай да не стъпиш във водата. Стой близо до мен.

Тръгна покрай езерото, а Хари го последва, като вървеше плътно зад него. Стъпките им по тесния скалист ръб, обрамчил водата, кънтяха и издаваха жвакащи звуци. Двамата крачеха ли, крачеха, а гледката си оставаше все същата: от едната страна беше грапавата стена на пещерата, от другата — ширналата се гладка стъклена чернилка, точно в средата на която се мержелееше тайнственото зеленикаво сияние. На Хари мястото и тишината му се струваха потискащи и плашещи.

— Професоре! — обади се той накрая. — Смятате, че хоркруксът е тук ли?

— О, да — потвърди Дъмбълдор. — Да, сигурен съм, че е тук. Въпросът е как да стигнем до него.

— Не можем ли… не можем ли просто да опитаме с призоваваща магия? — рече Хари, убеден, че предложението му е много глупаво, но колкото и да не му се щеше да си признае, искаше час по-скоро да се махнат от това място.

— Можем, разбира се! — възкликна Дъмбълдор и спря толкова внезапно, че Хари насмалко да се блъсне в него. — Защо не го направиш ти?

— Аз ли? О… добре…

Не го беше очаквал, но се прокашля и каза високо с вдигната магическа пръчка:

— Акцио хоркрукс!

На пет-шест метра от тях със звук като от взрив над черната вода се стрелна нещо много голямо и бледо, ала още преди Хари да види какво е, то отново изчезна, шльопна във водата, като разплиска по огледалната повърхност високи силни вълни. Хари отскочи потресен назад и се удари в стената, после с все още разтуптяно сърце се обърна към Дъмбълдор.

— Какво беше това?

— Нещо, което според мен е готово да отвърне на удара, ако се опитаме да вземем хоркрукса.

Хари погледна отново водата. Повърхността на езерото пак беше лъскаво черно стъкло, вълните бяха изчезнали неестествено бързо, но сърцето на Хари продължаваше да тупти лудо.

— Очаквахте ли го?

— Очаквах да се случи нещо , ако направим очевиден опит да посегнем към хоркрукса. Идеята ти беше много добра, Хари — това вероятно беше най-лесният начин да установим с какво си имаме работа.

— Но ние не знаем какво беше това нещо — напомни момчето, вторачено в зловещо гладката вода.

— Какви са тези неща — поправи го Дъмбълдор. — Силно се съмнявам, че е само едно. Продължаваме ли нататък?