Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Без да губи и миг, той заслиза по външното каменно стълбище в пътно наметало, което почти не помръдваше в застиналия летен въздух. Хари забърза до него под мантията невидимка, още не можеше да си поеме дъх и беше плувнал в пот.

— Но какво ще си помислят, професоре, когато ви видят, че заминавате? — попита той, защото отново се беше сетил за Малфой и Снейп.

— Че отивам да пийна нещо в Хогсмийд — обясни ведро Дъмбълдор. — Понякога наминавам при Розмерта, случва се да посетя и „Свинската глава“… или поне така изглежда. Това е един от най-добрите начини да прикриеш накъде всъщност си поел.

Тръгнаха в сгъстяващия се здрач по алеята. Въздухът беше изпълнен с уханието на топла трева, на езерна вода и на дим от накладен с дърва огън, идващ откъм къщата на Хагрид. На Хари му беше трудно да повярва, че са се отправили към нещо опасно и страшно.

— Професоре — подхвана той тихо, когато пред тях изникна портата в долния край на алеята, — ще се магипортираме ли?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Сега, струва ми се, вече знаеш как да се магипортираш?

— Да — каза Хари, — но нямам разрешително.

Усети, че е най-добре да бъде откровен: само това оставаше — да провали всичко, като се озове на стотина-двеста километра от мястото, накъдето бяха тръгнали!

— Нищо, пак ще ти помогна — успокои го Дъмбълдор. Излязоха от портата и закрачиха в потъналия в сумрак безлюден път за Хогсмийд. Докато вървяха, се мръкваше все повече, а щом излязоха на главната улица в селото, вече беше паднала истинска нощ. От прозорците над магазините мигаха светлинки и когато наближиха „Трите метли“, Дъмбълдор и Хари чуха хрипливи викове.

— И да не влизаш повече! — изкрещя Мадам Розмерта, след като изхвърли един размъкнат магьосник. — О, Албус, здравей… много късно…

— Добър вечер, Розмерта, добър вечер… извинявай, но отивам в „Свинската глава“… Ей, да не се разсърдиш, днес просто искам по-спокойна обстановка…

След миг те завиха и тръгнаха по една от пресечките, където табелата на „Свинската глава“ поскърцваше, въпреки че не духаше и най-лек ветрец. За разлика от „Трите метли“ кръчмата май беше съвсем празна.

— Не е нужно да влизаме — пошушна Дъмбълдор, докато се оглеждаше. — Важното е да не ни види никой… а сега допри длан върху ръката ми, Хари. Не се налага да стискаш силно, аз само ще те направлявам. Броя до три: едно… две… три…

Хари се обърна. Веднага го обзе ужасното усещане, че го промушват през тънък гумен маркуч, той не можеше да диша, всяка частица от него сякаш бе подложена на непоносим натиск и точно когато си мислеше, че ще се задуши, невидимите обръчи се разхлабиха, той се изправи сред хладния мрак и дълбоко пое от свежия солен въздух.

Хари долови миризма на сол и чу разбиващи се вълни, мразовитият ветрец разроши косата му и той видя пред себе си осветено от луната море и звездно небе. Стоеше на висока издадена черна скала, а водата долу се плискаше и пенеше. Погледна през рамо. Зад него се възправяше отвесна урва, гладка и безлика. Имаше няколко големи скални къса като този, на който стояха с Дъмбълдор — сякаш в някакво отколешно време се бяха откъртили от лицето на урвата. Гледката беше потискаща и сурова, нямаше и едно дърво, поне малко тревица или пясък, които да омекотяват морето и скалите.

— За какво си мислиш? — рече Дъмбълдор с такъв тон, сякаш го питаше дали мястото е добро за излет.

— Нима са водили тук хлапетата от сиропиталището? — изуми се Хари, който не можеше да си представи по-неподходящо за екскурзия място.

— Не точно тук — отвърна Дъмбълдор. — По-нататък между скалите отзад има нещо като селце. Според мен са водили децата там, за да подишат морски въздух и да погледат вълните. Не, мисля, че тук са идвали само Том Риддъл и невръстните му жертви. Никой мъгъл не може да се добере до тази скала, освен ако не е изключително добър катерач, а не може да се стигне и с лодка, защото водата около зъберите е твърде опасна. Смятам, че Риддъл се е спуснал долу и магията му е послужила по-добре, отколкото въжета. Довел е със себе си двамата малчугани вероятно заради удоволствието да ги сплаши. Мисля, че те достатъчно са се намъчили и докато стигнат дотук, нали?

Хари отново извърна очи нагоре към урвата и усети как го побиват тръпки.

— Но крайната цел на пътешествието — и неговото, и нашето — е малко по-нататък. Ела.

Дъмбълдор отведе Хари досами ръба на скалата, където имаше няколко назъбени ниши, нещо като естествени стъпала надолу към огромните камъни най-близо до урвата, които наполовина бяха във водата. Спускането беше опасно и заради изсъхналата си ръка Дъмбълдор се движеше бавно. Скалите в ниското бяха хлъзгави от морската вода. Хари усети как по лицето го шибат студени солени пръски.