Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Значи Волдемор е откраднал магическата пръчка на Морфин и я е използвал — каза Хари, както седеше с изправен гръб на стола.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Не разполагаме със спомени, които да ни го покажат, но според мен можем да бъдем почти сигурни какво точно се е случило. Волдемор е направил на вуйчо си зашеметяващо заклинание, взел е магическата му пръчка и е отишъл в другия край на долината, в „господарската къща оттатък пътя“. Там убил мъгъла, който бил зарязал неговата майка магьосница, и в допълнение баба си и дядо си, също мъгъли: по този начин изтребил недостойния род на Риддъл и си отмъстил на баща си, който не го е искал. После се върнал в съборетината на Гонт, направил сложна магия, за да вкара в съзнанието на вуйчо си лъжливи спомени, взел старинния пръстен от ръката на Морфин и си тръгнал.

— Значи Морфин така и не е разбрал, че не го е извършил той?

— Не, не е разбрал — рече Дъмбълдор. — Както вече ти споменах, направил пълни самопризнания, в които дори се е хвалел.

— Но през цялото време е носел в съзнанието си този истински спомен!

— Да, ала за да излезе наяве, трябваше да поработи изключително подготвен легилимант — вметна Дъмбълдор. — Пък и кой ще тръгне да рови в съзнанието на Морфин, при положение че той вече се е признал за извършител на престъплението? Все пак през последните седмици от живота на Морфин аз успях да си издействам свиждане с него — по онова време вече се опитвах да открия възможно най-много за миналото на Волдемор. Трудно изтръгнах този спомен от него. Щом го видях, се помъчих да го използвам, за да уредя да пуснат Морфин от Азкабан. Но докато в министерството се наумуват, той вече беше починал.

— Но как там не са се досетили, че именно Волдемор е причинил всичко това на Морфин? — ядоса се Хари. — По онова време той все още не е бил пълнолетен, нали? Мислех, че могат да засекат магия, направена от непълнолетен!

— Абсолютно прав си — могат да засекат магията, но не и кой я е направил: сигурно помниш как от министерството обвиниха теб за хвърковатата магия, която всъщност беше направена от…

— От Доби — изръмжа Хари, защото още го болеше заради тази черна несправедливост. — Значи ако си непълнолетен и направиш магия в къщата на пълнолетна вещица или магьосник, в министерството няма да разберат?

— Със сигурност няма да са в състояние да посочат кой точно е направил магията — потвърди Дъмбълдор и се подсмихна заради огромното възмущение, изписано по лицето на Хари. — Разчитат, че вътре в дома родителите магьосници знаят как да накарат потомците си да слушат.

— Пълни глупости! — тросна се Хари. — Вижте какво стана тук, вижте какво се е случило с Морфин!

— Съгласен съм — рече Дъмбълдор. — Какъвто и да беше, Морфин не заслужаваше да умре по този начин, обвинен в убийства, които не е извършил. Но става късно, а преди да се разделим, искам да видиш още един спомен.

Той извади от вътрешния си джоб друга кристална стъкленичка и Хари пак замълча, защото се сети за думите на Дъмбълдор, че именно този спомен е най-важният от всички, които е събрал. Забеляза, че съдържанието се изсипва трудно в мислоема, сякаш се беше втвърдило. Дали и спомените се разваляха?

— Няма да ни отнеме много време — обясни Дъмбълдор, когато най-сетне изпразни стъкленичката. — Още преди да се усетиш, и ще сме се върнали. И така, хайде пак в мислоема…

Хари запада отново през сребристата повърхност и този път се приземи точно пред човек, когото позна на мига.

Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше свикнал да го вижда напълно плешив и се пообърка от този младеж с гъста лъскава пясъчноруса коса, сякаш си беше нахлупил на главата наръч слама, макар че на темето му вече проблясваше плешивина колкото галеон. Мустаците му не бяха толкова рунтави и бяха червеникаворуси на цвят. Не беше и толкова шишкав като Слъгхорн, когото Хари познаваше, но все пак златните копчета на богато извезаната му жилетка бяха подложени на доста голямо напрежение. Крачката му бяха отпуснати върху тапицирано с кадифе столче, самият той беше потънал в удобен фотьойл, в едната ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас.

Точно когато Дъмбълдор се появи до Хари, той се огледа и видя, че стоят в кабинета на Слъгхорн. Около него се бяха наредили пет-шест момчета, всички седяха на по-неудобни или по-ниски столове от неговия фотьойл и бяха на около петнайсет-шестнайсет години. Хари веднага позна и Риддъл. Неговото лице беше най-красиво, той изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Беше отпуснал нехайно ръка върху страничната облегалка на стола и Хари трепна, понеже видя на пръста му златно-черния пръстен на Мерсволуко — значи вече беше убил баща си.