Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия? — попита Риддъл.

— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с покрит със захар пръст, но в същото време му намигна и така ефектът бе донякъде притъпен. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.

Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.

— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които може да си зависим… Между другото, благодаря за ананаса, позна — той ми е любимият…

Доста от момчетата захихикаха и точно тогава се случи нещо много странно. Цялата стая внезапно се изпълни с гъста бяла мъгла и Хари вече не виждаше нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който стоеше до него. После в мъглата проехтя гласът на Слъгхорн, но някак неестествено висок:

— … ще загазиш, момче, помни ми думата.

Мъглата се вдигна точно толкова светкавично, както се беше появила, и въпреки това никой не я спомена, никой не даваше вид, че се е случило нещо необичайно. Смаян, Хари се огледа тъкмо когато златното часовниче върху писалището на Слъгхорн удари единайсет часа.

— О, небеса, толкова ли е късно вече? — възкликна Слъгхорн. — Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.

Слъгхорн се надигна от фотьойла и занесе празната чаша на писалището, а през това време момчетата се изнизаха едно по едно. Риддъл обаче се позабави. Хари разбра, че е изостанал нарочно в кабинета, за да бъде сам със Слъгхорн.

— Внимавай, Том — предупреди го Слъгхорн, като се обърна и видя, че още не си е тръгнал. — Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…

— Исках да ви попитам нещо, професоре…

— Питай, момчето ми, питай…

— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?

И пак се случи същото: помещението се изпълни с гъста мъгла и Хари вече изобщо не виждаше Слъгхорн и Риддъл, виждаше само Дъмбълдор, който ведро се усмихваше до него. Сетне гласът на Слъгхорн гръмна отново, точно както предишния път:

— Не знам нищо за никакви хоркрукси, а и да знаех, нямаше да ти кажа! Сега се махай незабавно оттук и само да си посмял пак да ми споменеш за хоркрукси!

— Е, това е — оповести спокойно Дъмбълдор до Хари. — Време е да вървим.

И краката на Хари се отлепиха от пода и след броени секунди докоснаха отново килима пред писалището на Дъмбълдор.

— Това ли беше всичко? — попита той объркан.

Дъмбълдор беше казал, че това е най-същественият спомен, а Хари изобщо не проумяваше какво толкова му е важното. Вярно, мъглата, както и това, че никой като че ли не я забеляза, си беше доста странно, но иначе не се беше случило нищо, освен че Риддъл беше задал въпрос и не беше получил отговор.

— Както навярно си забелязал — подхвана Дъмбълдор, след като седна отново зад писалището, — този спомен беше фалшифициран.

— Фалшифициран ли? — повтори Хари и също седна.

— Определено — потвърди Дъмбълдор, — професор Слъгхорн е преиначил собствените си спомени.

— Но защо?

— Според мен защото се срамува от онова, което помни — обясни Дъмбълдор. — Опитал се е да подправи спомена, за да се покаже в по-благоприятна светлина, като е заличил онези части в него, които не иска да виждам. Както със сигурност си обърнал внимание, направил го е много недодялано и това е чудесно, защото така проличава, че зад фалшифицирания спомен все още се пази истинският. И тъй, за пръв път ти давам домашно, Хари. Възлагам ти да убедиш професор Слъгхорн да разкрие истинския спомен, който безспорно съдържа съдбоносна за нас информация.

Хари се взря в него.

— Но вие, професоре — рече той, като се постара в гласа му да прозвучи възможно най-голямо уважение, — едва ли имате нужда от мен… бихте могъл да приложите легилимантика… или веритасерум…

— Професор Слъгхорн е изключително способен магьосник и очаква и двете — възрази Дъмбълдор. — Владее оклумантиката в много по-голяма степен от клетия Морфин Гонт и бих се изненадал, ако не носи навсякъде със себе си противоотрова за веритасерума още от мига, когато го убедих да ми даде това подобие на спомен. Не, според мен би било неразумно да се опитвам да изтръгна от професор Слъгхорн истината насила, това може да донесе много повече вреда, отколкото полза. Не искам той да напуска „Хогуортс“. Но като всички нас, и професор Слъгхорн си има слабости и мисля, че именно ти си единственият човек, който може да преодолее всичките му защити. Изключително важно е, Хари, да се сдобием с истинския спомен… всъщност точно колко е важно, ще разберем едва след като го видим. Е, успех… и лека нощ!