Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не, не съм им казвал. Макар че не проявяваше и следа от угризения, не беше изключено да съжалява за поведението си там и да е решил да обърне нова страница. Предпочетох да не го лишавам от тази възможност.

Дъмбълдор замълча и изчаквателно погледна Хари, който се канеше да каже нещо. Ето, Дъмбълдор отново бе проявил склонността си да се доверява на хората въпреки убедителните доказателства, че те не го заслужават! После обаче Хари си спомни нещо…

— Но вие не сте му се доверявал никога , нали, сър? Той ми каза… онзи Риддъл, който излезе от дневника: „Дъмбълдор май никога не ме е харесвал колкото другите учители.“

— Нека го кажем така: за мен никога не е било ясно от само себе си, че той заслужава доверие — отвърна Дъмбълдор. — Както вече посочих, бях решил да го държа под око, така и правех. Не бих казал, че в началото тези наблюдения установяваха нещо тревожно. Пред мен Риддъл беше много сдържан, сигурен съм, съзнаваше, че е бил прекалено откровен с мен заради радостната тръпка да открие кой е всъщност. Внимаваше да не се разкрива отново толкова, но вече нямаше как да върне назад онова, което беше допуснал да му се изплъзне от вълнение, или пък нещата, които госпожа Коул ми беше доверила. Въпреки всичко прояви здрав разум и изобщо не се опита да ме омае, както правеше с мнозина от колегите ми. С времето събра около себе си в училището групичка предани приятели — наричам ги така поради липса на по-точна дума, но както вече поясних, Риддъл не изпитваше привързаност към никого от тях. Тази група имаше някакво черно обаяние в замъка. Беше си сбирщина, в нея имаше какви ли не: слабаци, които търсеха закрила, амбициозни, които се домогваха да поделят славата, и отрепки, които се въртяха около главатар, способен да им покаже по-изтънчени разновидности на жестокостта. С други думи, именно те бяха предшественици на смъртожадните и след като напуснаха „Хогуортс“, някои наистина станаха първите смъртожадни. Подчиняваха се безусловно на Риддъл и нито веднъж не ги хванахме в нарушение, но техните седем години в „Хогуортс“ бяха белязани от какви ли не зловещи произшествия, в които така и не успяхме да ги уличим. Най-страшното от тях беше, разбира се, отварянето на Стаята на тайните, довело до смъртта на момичето. Както знаеш, Хагрид беше несправедливо набеден за това престъпление. Не успях да открия в „Хогуортс“ много спомени за Риддъл — продължи Дъмбълдор и положи обгорената си ръка върху мислоема. — Малцина сред хората, които са го познавали по онова време, са готови да говорят, направо са ужасени. Каквото знам, съм го научил вече след като той напусна „Хогуортс“, и то с огромни усилия. Издирих шепа хора, склонни да говорят, прегледах архивите и разпитах очевидци — и мъгъли, и магьосници. Онези, които успях да убедя да говорят, споделиха с мен, че Риддъл е бил обсебен от желанието да изясни потеклото си. Това, естествено, е разбираемо: израсъл е в сиропиталище и е искал да научи как се е озовал там. Както личи, напразно е търсел следи от Том Риддъл старши сред гербовете и плочките в Трофейната зала, в списъците с префекти в старите училищни архиви, дори в книги, посветени на магьосническата история. Накрая е бил принуден да приеме, че баща му никога не е стъпвал в „Хогуортс“. Струва ми се, че точно тогава окончателно се е отказал от името си и е започнал да се представя като Лорд Волдемор, освен това се заел да проучва рода на майка си, която до този момент презирал — жената, за която, както вероятно помниш, е смятал, че не може да бъде магьосница, щом се е поддала на позорната човешка слабост да поиска смъртта си. Единственото, за което можел да се хване, било името „Мерсволуко“ — от хората в сиропиталището знаел, че така се е казвал бащата на майка му. Накрая, след усърдно издирване в стари книги за магьоснически родове, научил за последните наследници на Слидерин. През лятото на шестнайсетата си година напуснал сиропиталището, където се връщаше всяка година, и тръгнал да издирва роднините си от рода Гонт. А сега, Хари, стани, ако обичаш…

Дъмбълдор се изправи и Хари видя, че и този път той държи кристално шишенце, пълно с въртящ се седефен на цвят спомен.

— Извадих голям късмет да се сдобия с това — обясни Дъмбълдор, докато изливаше проблясващото вещество в мислоема. — Сам ще се убедиш, след като го видим. Поемаме ли?

Хари пристъпи към каменния съд и се наведе послушно, докато лицето му не потъна под повърхността на спомена, после той усети познатото чувство, че пада през небитието, и се приземи в почти пълен мрак на мръсен каменен под.