Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— А кога се явяваме?

— Веднага щом станем на седемнайсет. Аз ще ги навърша още през март.

— Да, но няма да можеш да се магипортираш тук, в замъка…

— Притрябвало ми е да се магипортирам тук! Важното е всички да знаят, че ако реша, бих могъл да го направя.

Не само Рон се вълнуваше при мисълта за магипортирането. Цял ден всички обсъждаха предстоящите уроци и се радваха, че ще могат да изчезват и после пак да се появяват, когато си поискат.

— Ще бъде страхотно, когато — хоп! — и… — възкликна Шеймъс и щракна с пръсти, за да покаже как ще изчезне. — Братовчед ми Фъргюс го прави само за да ме дразни, обаче като се науча и аз… няма да има и миг спокойствие…

Той дотолкова се залиса в щастливите мечти, че замахна прекалено вдъхновено с магическата пръчка и вместо извор бистра вода, каквато беше задачата на урока по вълшебство този ден, измагьоса мощна струя като от маркуч, която рикошира в тавана и събори по лице професор Флитуик.

— Хари вече се е магипортирал — обясни Рон на доста сконфузения Шеймъс, след като професор Флитуик се подсуши с леко движение на магическата пръчка и наказа Шеймъс да преписва („Аз съм магьосник, а не песоглавец, размахващ магическа пръчка“) . — Дъм… ъъъ… един човек го е взел със себе си. Нали се сещаш, групово магипортиране.

— Уааа! — пошушна Шеймъс и тримата с Дийн и Невил доближиха още малко глави, за да чуят какво усещаш по време на магипортиране.

Чак до вечерта Хари бе обсаждан от други шестокурсници, които го молеха да им разкаже по-подробно. Всички те по-скоро изпадаха във възторг, вместо да се обезсърчат, когато им обясни колко неприятно е усещането. В осем без десет вечерта още отговаряше на въпроси, затова се видя принуден да излъже, че има да връща една книга в библиотеката, за да се отскубне и да не закъснее за урока с Дъмбълдор.

В кабинета на Дъмбълдор светеше, портретите на предишните директори си похъркваха тихо в рамките, а мислоемът отново беше приготвен върху писалището. Ръцете на Дъмбълдор бяха отпуснати от двете страни на каменния съд, както и преди, дясната си беше черна и обгорена. Изобщо не бе зараснала и Хари се зачуди вероятно за стотен път от какво ли е тази рана, но не попита. Дъмбълдор му беше казал, че все някога ще научи, пък и сега Хари искаше да обсъди с него друго. Ала преди да е изрекъл и дума за Снейп и Малфой, Дъмбълдор рече:

— Подочух, че на Коледа си се срещнал с министъра на магията.

— Да — потвърди Хари. — Не остана особено доволен от мен.

— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — И от мен не е доволен. Но ние с теб, Хари, ще се опитаме да не се давим в тази мъка и да продължим битката.

Хари се ухили.

— Скримджър искаше да кажа на магьосническата общност, че министерството върши чудесна работа.

Дъмбълдор се усмихна.

— Сам знаеш, идеята всъщност принадлежи на Фъдж. През последните му дни като министър, когато отчаяно се опитваше да се задържи на поста си, се чудеше как да си издейства среща с теб, надяваше се да го подкрепиш…

— След всичко, което направи миналата година? — ядоса се Хари. — След Ъмбридж?

— Обясних на Корнелиус, че и дума не може да става, но идеята му явно не е умряла дори когато го свалиха от поста. Няколко часа след като Скримджър стана министър, двамата се видяхме и той настоя да му уредя среща с теб…

— Значи заради това сте се скарали! — избълва Хари. — Пишеше в „Пророчески вести“.

— Няма как, и „Пророчески вести“ са длъжни да съобщават от време на време истината, пък било то и случайно — отбеляза Дъмбълдор. — Да, скарахме се именно заради това. Е, както виждам, Руфъс най-после е измислил начин да те притисне до стената.

— Обвини ме, че съм ви верен до гроб.

— Колко грубо от негова страна!

— И аз потвърдих.

Дъмбълдор понечи да каже нещо, но се отказа. Зад Хари фениксът Фоукс изписука тихо, нежно и напевно. Хари силно се смути, когато най-неочаквано забеляза, че яркосините очи на Дъмбълдор май са се насълзили, и побърза да забие поглед в коленете си.

Но когато директорът заговори, гласът му беше съвсем спокоен.

— Много съм трогнат, Хари.

— Скримджър ме разпитваше къде ходите, когато ви няма в „Хогуортс“ — каза Хари, без да мести втренчен поглед от коленете си.

— Да, много е любопитен да узнае — потвърди Дъмбълдор вече развеселен и Хари реши, че отново е безопасно да го погледне. — Дори се опита да ме следи. Наистина забавно. Пратил ми Долиш за опашка. Не беше любезно от негова страна. Веднъж вече бях принуден да направя магия на Долиш, сега я повторих, а сърцето ми се късаше.