Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Настъпи дълго мълчание.

— Е, ясно ми е, че добре те е обработил — заяви Скримджър със студен суров поглед иззад очилата с телени рамки. — Верен до гроб на Дъмбълдор, нали така, Потър?

— Да, точно така — отвърна Хари. — Радвам се, че го изяснихме.

И като обърна гръб на министъра на магията, той се запъти обратно към къщата.

Няколко дни след Нова година Хари, Рон и Джини се наредиха привечер до огъня в кухнята, за да се върнат в „Хогуортс“. Министерството беше уредило тази еднократна връзка с пудролиниите, та учениците да се приберат бързо и безопасно в училището. Изпращаше ги само госпожа Уизли — господин Уизли, Фред, Джордж, Бил и Фльор бяха на работа. В мига преди да се разделят госпожа Уизли не се сдържа и се разплака. Вярно, напоследък тя плачеше за щяло и нещяло, особено след като на Коледа Пърси беше побързал да си тръгне разярен, с напръскани с пюре от пащърнак очила (заслугата за което си приписваха и Фред, и Джордж, и Джини).

— Недей да плачеш, мамо — взе да я успокоява Джини и я потупа по гърба, докато госпожа Уизли хлипаше на рамото й. — Всичко ще бъде наред…

— Да, не се притеснявай за нас — присъедини се и Рон, който разреши на майка си да го млясне много влажно по бузата, — и за Пърси. Голям тъпанар е, не е кой знае каква загуба.

Докато притискаше в обятията си Хари, госпожа Уизли се разрида още по-безутешно.

— Обещай, че ще се пазиш… и няма да си навличаш неприятности…

— Винаги се пазя, госпожо Уизли — увери я Хари. — Нали си ме знаете, предпочитам спокойния живот.

Тя се засмя през сълзи и се дръпна назад.

— Е, и всички да слушате…

Хари стъпи в изумрудения огън и изкрещя:

— „Хогуортс“!

Видя за последно кухнята на семейство Уизли и разплаканото лице на госпожа Уизли, сетне пламъците го погълнаха и докато се въртеше стремглаво, той зърваше за миг стаите на други магьосници, които се скриваха шеметно от погледа му още преди да е надникнал, после забави скоростта и накрая стъпи право в камината в кабинета на професор Макгонъгол. Когато излезе от нея, Макгонъгол бегло вдигна очи от онова, което работеше.

— Добър вечер, Потър! Внимавай да не изцапаш килима с пепел.

— Няма, професоре.

Хари намести очилата и приглади косата си точно когато с въртене изникна и Рон. След като пристигна и Джини, тримата излязоха от кабинета на Макгонъгол и се отправиха към Грифиндорската кула. Докато вървяха, Хари надзърна през прозорците в коридора — слънцето вече залязваше над парка, застлан с по-дебели преспи, отколкото в градината на „Хралупата“. Забеляза в далечината Хагрид, който хранеше Бъкбийк пред къщата си.

— Джунджурийки — каза уверено Рон, щом излязоха при Дебелата дама — тя бе по-бледа от обикновено и трепна от силния му глас.

— А, не! — отсече Дебелата дама.

— Как така „не“?

— Има нова парола — уточни тя. — И ако обичаш, не ми крещи.

— Но нас ни нямаше, откъде да…

— Хари! Джини!

Към тях бързаше Хърмаяни, силно поруменяла и с наметало, шапка и ръкавици.

— Върнах се преди два часа, само отидох да посетя Хагрид и Бък… Уидъруингс де — обясни тя задъхана. — Добре ли изкарахте на Коледа?

— Да — отговори начаса Рон, — беше доста бурно откъм събития, Руфъс Скримдж…

— Имам нещо за теб, Хари — каза Хърмаяни, без изобщо да поглежда към Рон и да дава някакви признаци, че го е чула. — О, чакайте… паролата. Въздържание.

— Точно така — потвърди отмаляла Дебелата дама и се дръпна напред, за да разкрие дупката в портрета.

— Какво я прихваща? — учуди се Хари.

— На Коледа очевидно е попрекалила — отвърна Хърмаяни и завъртя очи, като тръгна пред другите към претъпканата обща стая. — Двете с приятелката й Вайълет се черпили през целия път, докато стигнат онази картина с пияните монаси в коридора на кабинета по вълшебство, после изпили и всичкото им вино. Но както и да е…

Тя потършува за миг в джоба си, после извади пергаментов свитък с почерка на Дъмбълдор отгоре.

— Страхотно! — възкликна Хари и го разгъна незабавно. Прочете, че следващият му урок с Дъмбълдор е насрочен за другата вечер. — Имам да му разказвам толкова много неща… на теб също. Хайде да седнем…

Точно тогава обаче екна силен писък „Бон-Бон!“ и Лавендър Браун изникна сякаш отдън земя, за да се хвърли в обятията на Рон. Мнозина от присъстващите на сценката се ухилиха ехидно, а Хърмаяни се засмя звънливо и каза:

— Ето там има една маса… Джини, идваш ли?