Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Значи още не знаят къде ходите? — попита Хари с надежда да откопчи нещо по този прелюбопитен въпрос, но Дъмбълдор само се усмихна над очилата си с форма на полумесеци.

— Не, не знаят, но още не е дошло време да научаваш и ти. А сега предлагам да продължим, ако няма нещо друго…

— Всъщност има, професоре — потвърди Хари. — За Малфой и Снейп.

— Професор Снейп, Хари.

— Да, сър. По време на празненството при Слъгхорн ги чух… всъщност ги проследих…

Дъмбълдор изслуша разказа му с безизразно лице. След като Хари приключи, известно време директорът мълча, сетне рече:

— Благодаря ти, Хари, че ми каза, но ти предлагам да не мислиш за това. Според мен не е от особено значение.

— Не е от особено значение ли? — повтори с недоумение момчето. — Разбрахте ли, професоре…

— Да, Хари, надарен съм с изключителни умствени способности и разбрах всичко, което ми каза — отвърна малко рязко Дъмбълдор. — Дори можеш да допуснеш, че съм разбрал малко повече от теб. Още веднъж — радвам се, че ми се довери, но повярвай — не ми съобщаваш нещо, което да ме обезпокои.

Макар че отвътре му вреше и кипеше, Хари продължи да седи, да мълчи и да го гледа. Какво ставаше тук? Дали това означаваше, че Дъмбълдор наистина е възложил на Снейп да разбере какви ги върши Малфой и в този случай вече е чул от Снейп всичко, което Хари му беше разказал току-що? Или директорът беше разтревожен от онова, което беше научил, но не искаше да се издава?

— Значи вие, професоре — подхвана Хари любезно и спокойно, или поне се надяваше да е прозвучало така, — и досега безусловно вярвате на…

— Проявих търпение и вече отговорих на този въпрос — каза Дъмбълдор, но не пролича в момента да е особено търпелив. — Отговорът ми не се е променил.

— Така си и знаех — обади се присмехулен глас: Финиъс Нигелус очевидно само се правеше на заспал.

Дъмбълдор не му обърна внимание.

— А сега, Хари, настоявам да продължим нататък. Тази вечер имам да обсъждам с теб по-важни неща.

Хари не можеше да се успокои. Ами ако откаже да сменят темата, ако прояви упорство в желанието си да докаже вината на Малфой? Сякаш прочел мислите му, Дъмбълдор поклати глава.

— О, Хари, колко често се случва дори между най-добри приятели! Всеки от нас е убеден, че това, което той има да казва, е много по-важно от всичко, което другият би могъл да добави!

— Не смятам, че това, което вие имате да казвате, е маловажно, сър — отсече Хари.

— Е, прав си, защото то наистина не е маловажно — потвърди припряно Дъмбълдор. — Тази вечер имам да ти показвам още два спомена, и с двата съм се сдобил изключително трудно, а според мен вторият е най-съществен от всички спомени, които съм събрал.

Хари не отговори: още беше ядосан, задето нещата, които беше споделил, са били посрещнати така, но не виждаше какво ще спечели, ако продължи да спори.

— И така — допълни Дъмбълдор с еклив глас, — тази вечер сме се събрали, за да продължим разказа за Том Риддъл, който на последния урок оставихме на прага на неговото учение в „Хогуортс“. Сигурно помниш колко се развълнува той, щом чу, че е магьосник, и че отказа да го придружа до „Диагон-али“, а аз на свой ред го предупредих да спре да краде, когато дойде в училището. И така, началото на учебната година настъпи и заедно с него пристигна и Том Риддъл — кротко момче с купена на старо мантия, което се строи заедно с другите първокурсници, за да бъде разпределено. Риддъл беше пратен в „Слидерин“ почти в същия миг, когато Разпределителната шапка докосна главата му — продължи Дъмбълдор, като махна с почернялата си ръка към лавицата над главата си, където стоеше Разпределителната шапка, вехта и непомръдваща. — Не знам кога точно е научил, че прочутият основател на дома е можел да разговаря със змиите, вероятно още същата вечер. Тази мисъл може само да го е развълнувала и да е повишила още повече самомнението му. Но дори да е плашел в общата стая съучениците си слидеринци, дори да е печелел възхитата им, като е показвал, че знае змийски, до нас, учителите, не е достигнал и намек за такова нещо. Риддъл не показваше никакви признаци за наглост или агресивност. Като необичайно надарен и много красив сирак съвсем естествено привлече почти веднага със самото си пристигане вниманието и състраданието на учителите. Изглеждаше учтив, послушен и ученолюбив. Почти всички бяха останали с най-прекрасни впечатления от него.

— Казахте ли им как се е държал, когато сте се запознал с него в сиропиталището? — попита Хари.