Лора Роуланд - Бундори

Една слугиня влезе и остави пред него поднос, отрупан със захлупени блюда: зеленчукова супа, ориз, печени скариди, сашими — тънки ивици филе от сурова риба, туршия от репички, яйца от пъдпъдък, соева извара и сладки пелмени. Сано се нахвърли лакомо. Точно приключваше, когато чу стъпки в коридора. Вдигна поглед и видя в стаята да влиза непозната жена, придружена от слугата му.

— Прислужницата от параклиса на негово превъзходителство — обяви слугата.

Сано никога не бе посещавал Момиджияма — потомствената гробница на клана Токугава в най-вътрешния двор на двореца. Затова бе изградил своя представа за жената, която я поддържаше — смяташе, че е побеляла старица, досущ като онези, които се грижеха за шинтоистките храмове. Сега бе искрено изненадан от вида й — тя бе висока, около трийсетгодишна, с необичайно бледо лице и дълъг фин нос, тук-там осеян с лунички. Гъстите й черни коси бяха събрани в стегнат кок. Имаше квадратна челюст, чиято безкомпромисна форма се повтаряше от линията на раменете и на силните й ръце, но движенията й притежаваха естествена грация, която смекчаваше значително ъгловатостта на формите й. Тя коленичи пред Сано и сведе глава в поклон.

— Аз съм Аой — каза тя.

Звучният трептящ тембър на храмова камбана в гласа й прониза сладостно тялото на Сано. Аой вдигна лице, за да го погледне. По някакъв загадъчен начин обикновеното й памучно кимоно на бели облачета и зелени върбови клонки изглеждаше по-елегантно и от скъпа копринена роба. Много мъже биха решили, че пазителката на храма е твърде далеч от възприетите критерии за женска красота, но за Сано тя бе една от най-прекрасните жени, които бе виждал някога.

Аой дръзко задържа погледа му за няколко удара на сърцето. Очите й бяха лъчисто светлокафяви, забеляза той. После на устните й трепна мимолетна усмивка и веднага след това лицето й се покри с паяжина от едва видими бръчки, което превърна строгата й красота в нещо недоловимо и мистериозно.

— Негово превъзходителство реши, че трябва да ми помогнеш в разследването на убийството на Кайбара Тоджу — в гласа на Сано се долавяше известно притеснение. Беше си представял медиума на шогуна като грохнала старица, а пред него стоеше привлекателна млада жена! Как ще работи с нея?!

— Да, така е.

Аой изглеждаше напълно спокойна и овладяна. Сано усети как тя сякаш излъчваше фина, но неоспорима мощна аура, която събуди у него смътен атавистичен страх. Не знаеше как да се обърне към нея — като равна или като подчинена, затова потърси спасение в прямотата:

— Мислиш ли, че ще можеш да определиш самоличността на убиеца?

— Вероятно — Аой сведе поглед и замълча.

С нищо не показа, че възнамерява да подпомогне хода на разговора.

— Как? — попита Сано, устоявайки на порива да се размърда нервно от връхлетялото го безпокойство.

Тя го погледна право в очите. Откровеността на погледа й му се стори по-съблазнителна от всяка свенлива кокетност.

— Ще извърша специален ритуал, за да се свържа с духа на убития. Може би ще успеем да видим убиеца през неговите очи и да научим онова, което той е знаел… Ако духовете проявят добра воля…

Сано се заинтригува от идеята да потърси пряк път към истината. Пък и този „специален ритуал“ ще му даде възможност отново да види Аой. Но първо трябваше да изследва мястото на престъплението, да разпита очевидците, да проучи роднините и приятелите на Кайбара, тъй като не бе изключено заподозреният да се окаже някой от тях. Затова каза:

— Ще дойда в храма довечера.

— Добре, довечера — Аой възприе репликата като знак да се оттегли. Стана, поклони се отново и рече: — За сеанса ще ми трябва някоя лична вещ на жертвата… — после си тръгна тъй леко и незабележимо, както бе дошла.

Сано я изпрати с поглед, повика слугата и му заръча да изведе коня му пред портата. На тръгване за първи път се улови, че вече очаква с нетърпение предстоящата нощ в крепостта.

На изток от крепостта Едо, между огромните владения на даймио — феодалните владетели, и река Сумида, търговският квартал Нихонбаши кипеше от живот. Тесните криволичещи улички изобилстваха от дюкяни, преливащи от стоки: масла, саке, грънци, кошници и порцелан. Сред многолюдната тълпа се промъкваха просяци и протягаха шепи за милостиня. Под ръцете им с крясъци се шмугваха деца.

Сано яздеше към мястото, където бе убит Кайбара Тоджу, но постоянно му се налагаше да отбива коня встрани, за да се размине в навалицата. Наближи улицата на аптекарите и видя, че обичайното оживление е отстъпило място на приглушени разговори и разтревожени лица. Около скупчените зяпачи обикаляха вестопродавци с набързо напечатани листове: