Лора Роуланд - Бундори

Сано се поклони:

— Благодаря, ваше превъзходителство, за великата чест да ви служа. Ще направя всичко, което позволяват скромните ми възможности — искаше да каже още нещо в знак на признателност за обещаната помощ, но погледът на шогуна се насочи към сцената. — Искрени благодарности, ваше превъзходителство — повтори и се обърна, за да напусне театъра.

По обратния път едва сдържаше радостната си усмивка — рано сутринта надеждата му да се отличи бе нищожна, а сега му се даваше шанс да се докаже като истински воин и последовател на Бушидо. Откриваше му се възможност да извърши подвиг, с който да спечели на фамилия Сано достойно място в историята. Успехът изглеждаше почти сигурен, щом лично шогунът му гарантираше съдействие и подкрепа. Поръчението предлагаше голямо възнаграждение при незначителен риск.

Когато се озова вън от двореца в ярката пролетна утрин, предупреждението на Ногучи и необяснимата враждебност на Янагисава се стопиха като лански сняг.

Без да губи време, Сано тръгна към жилището си в административния район, включващ представителните домове и канцелариите на главните васали и висшите чиновници на шогуна. Все още не можеше да повярва, че и той е настанен в едно от тези великолепни имения — заобиколени от двуетажни постройки с варосани стени, с красиви порти и керемидени покриви в черно и бяло. Двамата пазачи пред неговата къща се поклониха и отвориха вратата към покрития с чакъл двор. Наоколо се мержелееха празните пристройки за васалите, каквито Сано все още нямаше. Прибираше се у дома с обичайната неохота на самотния стопанин — грамадната къща и просторната веранда не му предлагаха уют, а по-скоро го отблъскваха. Отново си спомни деня, когато се бе преместил в крепостта. Тогава възрази, че къщата е прекалено голяма за сам човек, а конюшнята — напълно излишна, но служителят отвърна:

— Откажете ли даровете на негово превъзходителство, той ще си помисли, че сте неблагодарен.

Сано се подчини и прие къщата и сега тя го поглъщаше в огромното си безмълвие. Остави обувките си в преддверието, мина по коридора и се озова в главното помещение.

— Пристигна ли прислужницата, която се грижи за дворцовия храм? — попита той слугите.

— Не, господарю.

Сано се намръщи. Предпочиташе да започне разследването веднага, още сега да отиде на местопрестъплението, където вероятно има важни улики или доказателства, а не да чака някаква си старица да докуцука от параклиса. Защо му трябваше на шогуна да му натрапва суеверните си убеждения, че чрез връзка с отвъдното може да се разкрие самоличността на убиеца? Практическите методи със сигурност биха дали по-добър резултат. Дали пък всъщност съдействието на Токугава, вместо да улесни, нямаше да затрудни разкриването на убийството?

Докато размишляваше, Сано обходи с поглед новото си жилище. Подът бе покрит с фини татами. Стената зад него бе украсена с великолепна фреска — пейзаж. През плъзгащите се врати наляво от верандата се виждаше градина с цъфнали вишни, пътечки от обли камъни и изкуствено езеро. В кабинета слънчевите лъчи падаха върху рафтовете, шкафовете и бюрото от тиково дърво и огряваха свитъка и вазата с лилии. Вдясно през коридора се виждаше спалнята му, където една слугиня бършеше полираните шкафове и скринове. Приглушени шумове подсказваха, че останалите слуги работят в кухнята, в банята и другите шест спални, но за Сано къщата бе празна. Нито една вещ не носеше знака на неговото присъствие, освен будисткия олтар в ъгъла на стаята, където пред портрет на баща му горяха ароматни пръчици и имаше чашка саке и купа с плодове. Свикнал на тясно жилище, сега Сано не бе в състояние да се разпростре и да запълни пространството на къщата. През по-голямата част от живота си бе живял в пренаселената махала до моста Нихонбаши заедно с родителите си и с тяхната прислужница Хана. След смъртта на баща си Сано доведе майка си и Хана да живеят при него, но и двете не можаха да свикнат с живота в крепостта. Майка му се страхуваше и се притесняваше от изисканите съседи и многобройните слуги и затова престана да излиза от спалнята си.

Не можеше нито да яде, нито да спи. Десет дни по-късно Хана каза на Сано:

— Млади господарю, майка ви ще умре, ако остане тук. Изпратете я у дома.

Сано отстъпи с неохота. Чувстваше се болезнено самотен след заминаването им. Прекарваше цялото си свободно време на тренировъчния терен. Понякога ходеше на празненствата, организирани от васалите на шогуна, но неизменно чувстваше озлоблението им заради факта, че е покровителстван лично от Токугава. Някои го презираха, други се опитваха да спечелят благоразположението му, но никой не знаеше причината за бързото му издигане, тъй като поради обстоятелствата около предотвратеното покушение срещу шогуна истината не можеше да се разгласи. Затова Сано нямаше приятели. Беше напълно сам. Вероятно един брак с Уеда Рейко би запълнил празнотата в живота му. Сано тайно се надяваше, че предстоящата миай — тази първа официална среща между двете семейства, ще мине добре.