Лора Роуланд - Бундори

Двама мъже и една жена пристъпиха напред и се отделиха от тълпата.

Сано се обърна към Хирата и тихо рече:

— Докато аз разпитвам свидетелите, вие четиримата се постарайте да освободите улицата.

В размирния Нихонбаши всеки случаен инцидент можеше да подпали улична кавга, което още повече да затрудни бездруго неудачното разследване. Хирата и помощниците му бързо и енергично започнаха да разпръсват тълпата. Сано се обърна към очевидците. Двамата бяха възрастни аптекари, мъж и жена, застанали плътно един до друг, опрели рамене. Толкова си приличаха, че можеха да ги вземат за брат и сестра — дребни, слаби и прегърбени, с посивели коси и осеяна със старчески петна кожа. Другият мъж бе двайсетина години по-млад, набит, с отпусната челюст, къси коси и щръкнал перчем. Копието с бамбукова дръжка и кожената му ризница показваха, че е от цивилните караули при портите на Нихонбаши. Сано се обърна към стареца:

— Как се казваш?

— Таро, господарю. Собственик съм на тази аптека — той посочи към магазинчето. — Двамата с жена ми намерихме тялото.

— А ти? — попита Сано пазача.

— Удогучи — прошепна той в отговор. Очевидно притеснен, пазачът непрестанно триеше ръце о късото си сиво кимоно. — Аз намерих главата.

Въпреки усилията на Хирата около тях се събраха група зяпачи. Сано се обърна към стареца:

— Може ли да поговорим в магазина ти?

— Разбира се, господарю — собственикът повдигна завесата към входа и покани Сано да влезе.

Аптеката изглеждаше досущ като повечето дюкяни в Едо — централна пътека между повдигнат от двете страни дъсчен под, нисък таван с прозорци, и бе претъпкана с всякакви стоки: керамични съдове с растителни извлеци, буркани с изсушени корени от женшен, кутии с билки, ядки, прахове, илачи, стрити еленови рога и какви ли още не. Горчиви, сладки, кисели и мускусни аромати изпълваха въздуха. Сано седна върху единия ръб на повдигнатия под и вдигна очаквателно поглед към очевидците.

Старицата заговори първа:

— Господарю, позволете на покорните ви слуги да предложат на скъпия си гост чаша освежителен чай…

Сано осъзна, че високият му пост извиква страхопочитание у хората и отзивчивост от страна на свидетелите. Изчака да му поднесат чая, отпи глътка от него и кимна одобрително. Домакините си отдъхнаха и с усмивка се настаниха на пода.

— Таро сан, как точно намерихте тялото? — попита Сано и остави чашата с чай настрани.

— Ами… когато отворихме тази сутрин — започна старецът, — то си беше там, лежеше в локва кръв на самата улица… — за разлика от пазача аптекарят не показваше признаци на уплаха или притеснение; вероятно бе виждал толкова ужасии през дългия си живот, че убийството не го безпокоеше особено.

— В колко часа стана това? — прекъсна го Сано.

— Преди зазоряване — отвърна Таро. — Нашият магазин винаги отваря първи и затваря последен. Затуй търговията ни върви добре.

— Да сте видели или чули нещо подозрително предишната нощ?

Двамата старци застинаха в комично еднакви замислени пози, после поклатиха отрицателно глава. Жената въздъхна:

— Толкова добър човек, а да го сполети такава смърт…

— Нима сте познавали Кайбара? — учуди се Сано. Убитият бе хатамото на Токугава и би трябвало да е наемал слуги за пазаруването и за друга домакинска работа. Откъде би могъл да познава тези прости селяни?

— О, да — отвърна аптекарят. — От една година насам редовно минаваше по тази улица. И денем, и вечер.

Сано се запита дали смъртта на Кайбара действително е покушение срещу клана Токугава, както смяташе шогунът, или просто акт на агресия срещу конкретна личност, извършен от добре запознат с навиците на жертвата си убиец.

— Кайбара казвал ли е защо идва тук? — попита Сано. — В определено време ли идваше?

Старицата поклати глава.

— С никого не говореше. Само се усмихваше и кимаше. Първо идваше всеки ден, а после изчезваше за около месец… Но винаги се връщаше…

Значи трябва веднага да разговарям със семейството на убития, помисли си Сано. После се обърна към пазача:

— Удогучи сан, къде и как намери главата на Кайбара?

— Връщах се у дома след стража — заговори Удогучи и целият се разтрепери. — Мъглата се вдигаше и погледнах небето… и видях… — той преглътна мъчително — там… на противопожарната кула имаше нещо такова… Качих се да видя какво е, и… я намерих.

— Видя ли някого? — попита Сано с надежда.

Пазачът поклати глава по-скоро смутено, отколкото отрицателно: